Posted on

Интервю с Милена и Бари за книгата „Шепа случки за доброто“

Преводът е един вид съавторство. Как се чувствахте докато сътворявахте текста на английски? Кой ви е любимият герой от приказките?

Милена Милева-Фено: „Шепа случки за доброто“ е един от най-чаровните проекти, над който сме работили. Повечето от текстовете, над които работим като преводачи и редактори, са „суха“ материя, така че за нас този проект беше като капката вода за жадната кравичка и нейното теленце в едноименната приказка на Енио и Ани и „напои“ нашето въображение и емоции. Любимият ми герой от приказките е Капката вода.

Бари Фено: Моят любим герой е Никола.

Кое ви впечатли най-много като послание в книгата?

Най-много ни впечатли това, че приказките са насочени към развиване у децата на умението да забелязват и ценят ежедневните неща. Това е много ключов момент при възпитанието, защото е предпоставка за воденето на осъзнат и пълноценен живот.

Въпрос към Милена: Вашата професия е свързана с литературата. Как усетихте текста?

Когато превеждам книга, се стремя да поема по-скоро занаятчийска функция, отколкото творческа. За мен главното задължение на преводача е да бъде „гласът“ или „перото“ (както е в случая) на оригиналния автор на превежданото слово. Като преводач за мен беше важно всичко да звучи автентично на английски като остане максимално близо до българския текст. Тук изключителна заслуга имаше обратната връзка, която получавахме от Енио и Ани – обсъдихме заедно техните критични бележки като те, от своя страна, бяха достатъчно толерантни да не гонят буквализъм, а да се доверят на нашия опит и предложения там, където английската фразеология налагаше малко по-различно звучене от българския изказ.

Що се отнася до литературната страна на нещата, за мен тези приказки са неизчерпаем източник на символи и ценностни уроци. При първи прочит най-силно изпъква техният социален елемент – можем да интерпретираме „Старият стол“ и „Детското чадърче“ като приказки за отдаване нужното внимание на вещите, които ни служат в ежедневието.

Обаче, човек може да отнесе тази поука и отношение и на едно по-дълбоко ниво – като благодарност и уважение към незабележимите хора от нашето ежедневие – онези, които „овеществяваме“ чрез нашето незачитане на тяхното присъствие и служба. Например, това биха били хората, които почистват улицата или тоалетната в Мола, тези, които се грижат за събирането на отпадъците, работниците на полето и т.н. – хора, които обикновено не виждаме, когато минем покрай тях, а които вършат толкова много за обществото, но чиито труд често остава лишен от внимание и признание.

Също, друг изключително важен социално-психологически момент е смелостта да бъдеш индивидуалист („Житното зрънце“ и „Капката вода“), но без да бъдеш самовлюбен („Мръсната чаша“). В „Житното зрънце“ този индивидуализъм се проявява в това да вярваш в „тънкото гласче“, което ти диктува различен модел на поведение, да имаш търпение и да си последователен, за да постигнеш нещо различно и по-устойчиво като резултат от това, което обществото ти диктува („Сдъвчи го бързо и поне за малко гладът ти ще премине“). Докато в „Капката вода“ индивидуализмът на Капката идва от нейното желание не просто да се „забавлява“ с групата в облака като тормози хората долу, а да осмисли живота си като бъде в услуга на другите.

Друг елемент в тези приказки, който особено ме развълнува (в „Старият стол“), е особено важната за идното поколение тема за отношението към околната среда. Ние, живущите в Западната култура, в настоящия момент присъстваме на тази планета главно в ролята на потребители. Може и да нямаме знание или влияние върху това къде, от кого и при какви условия са създадени вещите от нашето ежедневие, но затова пък носим отговорност към „живота“ на всичко, което ползваме. Важно е децата още от ранна възраст да проумеят, че всяка вещ може да бъде изритана през прозореца, образно казано (или хвърлена на бунището, практически казано) като ненужен боклук, но с усилие и желание може да бъде и превърната в нещо „най-“ (в случая – в „най-удобния стол“, на който Бездел сяда след като Дейно го е поправил).

Не на последно място, ценността на тези приказки е и в тяхното „мета“ въздействие – те развиват у децата и здравословната – от психологична гледна точка – практика да осъзнават тяхното тук и сега като забелязват всички елементи от обкръжаващия ги свят и правят съзнателен избор за своята роля по отношение на тях.

Въпрос към Бари: Има ли разлика между американските и българските приказки?

Това е много труден въпрос за мен, защото не съм израснал в „типично“ американско семейство. Всъщност, израснах в типичното американско семейство, дотолкова, доколкото Америка досега се считаше за страна, съставена от имигранти – и двамата ми родители са унгарци по рождение и аз бях първо поколение американец, но книжките, които ми четеше майка ми като малък си бяха класическите европейски приказки на Шарл Перо и Братя Грим – Червената Шапчица, Трите прасенца, Хензел и Гретел и пр. Единствената американска „приказка“, за която се срещам, е „Локомотивчето, което можеше“ (Тhe Little Engine that Could). Поуката в историята за това локомотивче е, че ако имаш мечта и работиш много упорито за осъществяването й, ще успееш дори и ако не са налице всичките предпоставки за това – доста характерна ценност за американците, като се замисля.

Кои бяха любимите ви приказки като дете?

Бари: Като малък главно играех футбол и всякакви други спортове с баща ми. От детските книжки си спомням само „Мечките Беренстийн“ (The Berenstain Bears) и „Жабите – приятели“ (Frog and Toad).

Милена: Майка ми беше учителка по литература и ме научи да чета много рано. Любимите ми приказки бяха на Ханс Кристиан Андерсен (особено „Цветята на малката Ида“ и „Снежната кралица“). Също си спомням, че ми пускаха на грамофонна плоча „Каменното цвете“ – чудесно озвучена руска приказка. Имам и много ярък спомен за книжка с Индийски приказки – не че си спомням самите приказки, но помня, че много се захласвах по прекрасните илюстрации.

Авторът на Шепа случки, Енио, е роден и израснал в малък италиански град в Италия в полите на националния парк Майела, красива част от планинската верига на Апенините, място с богат фолклор и местни традиции. Ти Бари, къде си роден? (към двамата): Разкажете ни повече за местността, където живеете в България?

Бари: Роден съм в Калифорния, но когато съм бил едва на 9 месеца родителите ми се местят да живеят в Мюнхен, където прекарвам детството си до петата си година. След като се върнахме в Щатите, нашите се местеха много често от щат в щат в търсене на работа и нови преживявания. Местата, които ме формираха най-много като характер и отношение към света, бяха онези, където природата имаше най-силно присъствие – Колорадо със Скалистите планини и Калифорния с вековните гори (the Redwoods).

Милена: аз съм родом от Пловдив, но след като с Бари се върнахме в България след 13 години живот в САЩ, ние решихме, че искаме да поживеем на място, където можем да сме в ежедневен досег с природата. След осеммесечно търсене се установихме в едно село в Средна гора и до ден-днешен се опитваме да адаптираме идеалите и мечтите си към реалността на живота при тежките битови условия, които предлага една 90-годишна къща в малко селце в края на пътя. Куриозното е, че може и да нямаме топла вода и вътрешна баня и тоалетна, но имаме 4G Интернет.

Анна и Енио Коласанте са българо-италиански авторски колектив, родил „Шепа случки за доброто“, а вие, Милена и Бари, сътворявате текста на превода на английски. Какви са предизвикателствата и удоволствието да се работи в екип с любимия човек?

Когато започвахме живота си като самостоятелни възрастни индивиди в Щатите, в един момент се оказахме в противоположни смени и осъзнахме, че трудовият ни ритъм ни разделя и отдалечава. Затова направихме съзнателния избор винаги да работим такава работа, която да можем да извършваме като екип – работили сме в био ферма в Калифорния, като „родители“ на 9 (социално слаби или изоставени) деца към една частна организация в Илиноис, като производители на билкови екстракти в Орегон и сега – като редакционно-преводачески екип в България. Тъй като в професионален и житейски план винаги сме се развивали в сходни посоки, работата, която вършим заедно, е в пъти по-качествена и плавна, отколкото работата, свършена с индивидуални усилия. Затова за нас дейността в екип с любим човек не носи предизвикателства, а само удоволствие.

Вие самите правите нещата с много сърце. Сътворявайки историята за Никола, който намира своето призвание в „Житното зрънце“ на майстор-хлебар, както и на героя, който с любов ремонтира Стария стол, забелязвате ли около себе си хора, трудолюбиви и всеотдайни?

Да, има много хора около нас, които са запалени от някаква идея и работят неуморно, за да я осъществят.

Снимки: личен архив