Posted on

Презентационни умения с Дарплей

Какво ми даде играта и какво научих?

„Играта ми помогна да осъзная, че говоренето пред аудитория не е толкова страшно, ако се прави от сърце! Страхът от говорене пред публика е неописуем! Благодарение на вашата игра, направих първата крачка за преодоляването на този страх! Поздравявам ви за това, което сте направили и вярвам, че ще намери широко приложение!“

„Играта е много добра, защото дава много фактори, които според мен са важни, когато се презентира една идея. Какво дава:

  • дава саморефлексия;
  • дава умения за говорене пред хора;
  • дава информация за собствени убеждения;
  • дава възможност за контрол на времето;
  • дава възможност за активно слушане;
  • предизвиква;
  • вади от зона на комфорт;
  • шлифова и дава много бързи резултати при правилен анализ;
  • дава различни гледни точки на една и съща игра;
  • създава емоция;
  • създава и вади чувства;
  • кара те да бъдеш себе си!“

„Тази игра ми даде възможност да разбера страховете, които ме завладяват при презентиране. Научих как да контролирам емоции и поведение като се самонаблюдавам. Слушайки другите, взех за себе си поведение, което ми хареса. С удоволствие бих  тренирала още с тази игра, за да се усъвършенствам. Мисля, че основна роля за това какво се усеща по време на играта има и водещия.“

„Информацията, която извадих за себе си, ми е изключително полезна, затова как изглеждам отстрани, поглеждайки се през собствените си очи. Темите, по които говорихме, ме накараха да разбера, че най-добрият лектор и презентатор е този, който е избрал на първо място да бъде себе си!“

„Какво научих? От играта Darplay научих, че говоренето пред хора не е толкова просто. Уменията да следиш времето, да следиш интонацията си, подборът на думите са неща, които искат много практика и мисля, че ако се играе често, хората определено ще повишат своята успеваемост (с каквото и да се занимават). Мисля, че умението да комуникираш правилно е ключово умение за живота изобщо и тази игра определено може да го повиши.“

„Тази игра ми даде възможност да се „видя“ отстрани и да се опитам да подобря занапред начина си на изказ, както и времетраенето. Разбрах също, че досега не съм си давала сметка всъщност колко време говоря. По отношение на хората, с които бях в един отбор, според мен за всеки от тях беше изключително полезно. Видяхме и говорихме по темите от живота без предварителна подготовка и това се оказа не много лесна задача. Разбрах, че независимо от мястото, темата и слушателите най-важното е да бъдеш себе си!“

„Научих се как да говоря от сърцето си и душа още по-добре, тъй като преди това обучение, може би го пазех повече. Научих също, че 3 минути могат да бъдат и страшно много и много малко. Дори да не стигнат. Разбрах за себе си, че имам огромен потенциал, който да развия и подобря спрямо комуникацията си с хората, презентирането и обученията. Разбрах също така, че съм заобиколен от също толкова прекрасни хора като мен и искам да продължа своето развитие заедно с тях; както в професионален план, така и в личния си живот!“

„Играта дава:

  • възможността за пречупване, преодоляване на страх от говорене пред публика
  • говорене по тема, която разбираш в последния момент
  • предизвиква те да се изкажеш според личните си разбирания и после да ги споделиш, а човек трудно говори за отрицателните страни и недостатъци (в личен аспект)
  • да провокираш себе си да преодолееш тези недостатъци
  • да осъзнаеш разлика между теория (просто говорене) и опит (изживяване).“

„Играта много ми хареса, чудесен интерактивен метод за презентационни умения. Научих и разбрах какво ми липсва в моите презентационни умения – ясно дефинирах, колко е важен факторът време. В първия етап на играта разбрах 3 минути колко много време е. Реагирах със синоними на думите, които ми идваха. Изтеглих две карти, т.е. бързо се изчерпах.

Вторият кръг се отпуснах и вложих себе си и душата си в презентацията. Беше ми по-лесно, защото надградих. Осъзнах грешката си в презентацията. Не губех толкова време. Общувах по-лесно.

Това е прекрасен обучителен метод – в последния етап на играта – вече осъзнах колко съм надградила. Играта би била прекрасна, когато попадне в ръцете на компетентен лектор/водещ! Благодаря Ви!“.

Posted on

Игра за общуване в училище

През 2019 г. в Дарплей празнуваме 10 г. от създаването на играта. С радост продължаваме да черпим вдъхновение от събития, които са ни докоснали за цял живот и сме благодарни, че споделяме с вас. На 2-ри Февруари 2010 година в ГПЧЕ „Ромен Ролан”, град Стара Загора, беше проведена играта Дарплей в различни групи от ученици и с деца, лидери, организиращи различни събития в гимназията.

1. Въпроси (Какъв въпрос искам да открия в комплекта на играта?)

  • Кое е качеството, което те отличава от другите?
  • Как си се представяш след 10г.?
  • От какво те е страх? / Какво сънуваш?
  • Какво мислите за себе си?
  • Защо има злоба?
  • В какво откриваш щастието?
  • Защо се стремиш? Какво намираш в състезанието като такова?

2. Отзиви (Как се чувствам след края на играта?)

  • Чувствам се освободена… Вярвам, че мога да се изразявам добре и че имам мнение, което мога да подплатя с доказателства, по множество теми.
  • Наистина удовлетворен. Разбрах много за моите комуникационни умения. Разбираш по време на играта колко по-трудно е да говориш в продължение на 3 минути. След първата минута просто оставаш в една тишина и разбираш, че просто нямаш какво друго да кажеш. В този момент ти се опитваш всячески да измислиш други доводи и други неща, които да споделиш. Групирането в групи изигра огромна положителна роля, която спомага за една конфиденциалност. За мен играта беше едно невероятно изживяване, което се надявам да се повтори отново. Разбираш, че комуникацията е нещо изключително важно, което трябва да се развива.
  • По-способна да задържам моменталните си реакции към чуждите мнения. Все още трябва да поработя над изказването си пред хора, които не познавам добре.
  • Чувствам се по-освободен да говоря за мои лични неща, моите лични мисли и преживявания пред публика и пред непознати хора.
  • Научил доста неща за себе си. Играта бе полезна и доста развиваща. Чувствам, че умението да комуникираш е трудно и се искат много продължителни тренировки да се овладее това изкуство.
  • Мотивирана да работя върху ораторските си способности и да се науча да бъда по-добър слушател. Хареса ми колко различни мнения получих за един и същ въпрос, което ми дава храна за размисъл. Пожелавам ви много успехи и още повече вдъхновение!!! : )
  • Ами … говорих. Което за мен, честно казано, не е нищо нетипично. Обаче! Освен, че говорих, аз и слушах! Слушах, слушах… Аз съм (по принцип) много добър слушател. Обаче не ми е приятно. Обаче сега ми беше приятно да слушам. Много се радвам, че открих „красотата на слушането”. Чувствам се по-мислеща, по-разсъждаваща… Тази игра ще ми бъде много полезна в сферите, в които се занимавам и работя!
  • Страхотно! Играта ми даде възможност да говоря за неща, за които съзнателно не съм се замислял. Поздравления за авторите.
Posted on

Диалог през сърцето – Калин Георгиев

Какво Ви дава професията на психолог?

Като психолог имам удоволствието и честта да се докосвам до вселената, която всеки един човек Е! Пристъпвайки с уважение и внимание, ми се открива един дълбок и съкровен свят, който може да е объркан, неясен, непознат, но който същевременно носи огромен потенциал за движение, развитие, промяна. Пътят навътре и навън, към себе си и другите, макар понякога да е труден и тежък – ме вдъхновява и радва.

Вдъхновява ме силата, която всеки носи, когато осветлява своята душевност. Радва ме отдъхването, когато нещо си е намерило мястото. В този смисъл „психолог“ за мен не е просто професия, а най-вече призвание. Призвание да бъдеш с човека в болка и радост, в слабост и сила, докато способността да продължи сам не ни раздели 🙂

Кои са едни от най-големите предизвикателства пред съвременния човек в света, в който живеем?

Две ми се открояват най-много – съзнателност и смелост. Съзнателност да преборим собственото си невежество, арогантност и ограничения (или липсата на такива). Смелост да се изправим пред собствените си страхове и болки. И тогава наистина ще видим, че в обединението е силата. Но първата стъпка не е навън, а навътре според мен – приобщаване, свързване и интегриране на отчуждените ни части. С две думи – оцелостяване на Аза. И в това оцелостяване ще намерим своя център и мир със себе си.

Вие се занимавате с телесна осъзнатост (Somatic Mindfulness). Как помага това на хората? Разкажете ни повече.

За западния човек, който е предимно в главата, тялото остава на доста заден план. И когато е стресиран или емоционално объркан например, мислите и емоциите оставят своя отпечатък под формата на телесни усещания като тежест, свиване, стягане, напрежение в корема, гърдите, гърлото, главата, мускулите и други части. Забързани в ежедневието, ние забравяме, че това са сигнали на нервната система, чиято цел е да ни помогне, като на първо място насочва вниманието ни.

Забравили сме също, че тялото ни носи потенциала да се самолекува, самовъзстановява, възобновява. С телесната съзнателност всъщност се учим как да активираме саморегулацията на нервната система при справянето с психосоматични симптоми. Освен това въплътяваме съзнателността, което ни прави по-спокойни, присъстващи, заземени, центрирани, балансирани.

Как се промени общуването между хората в последните години според Вас?

Последните години ежедневието ни е толкова динамично, че тази забързаност определено влияе негативно върху общуването с другите. Често се очаква да разбираме и да ни разбират, защото уж използваме общ език. Не се интересуваме какво точно другият е разбрал, а често докато слушаме всъщност сме основно в собствения си смисъл за нещата. Разминаването, което следва, често е повод за конфликти на междуличностно, дори на световно ниво.

Някак си не намираме времето да поискаме обратна връзка, нито намираме енергията да изслушаме. Пропускаме, че с всеки важен и значим за нас човек е нужно ДА СЕ УЧИМ да комуникираме! Да потърсим, уеднаквим, разберем смисъла и значението на езика, който ползваме, както вербално, така и невербално. Да даваме пространство и внимание. Освен да чуваме, също да слушаме.

Какво мислите за играта Дарплей и за силата на изслушването?

Дарплей има потенциала да ни научи на качествена комуникация. Да ни свърже с другия/другите по един лек и приятен начин. Да ни даде така нужното усещане, че сме почувствани и видяни. Да надскочим собствените си притеснения и ограничения, като например „няма какво ценно да кажа“, „няма да ме разберат“, „никой не ме чува“ и т.н.

Да отдаваме това, което наричам „качествено внимание“ – внимание, освободено от оценки, осъждане, анализи, коментари. Така бихме могли да усилим тази съзнателност, която на запад наричат „майндфулнес“. С други думи – да слушаме медитативно.

Както казва Антъни де Мело – два са пътищата да се пробудим – чрез страдание и слушане. С Дарплей избирате втория!

Posted on

Начин на мислене

Моля, представете се с няколко думи 🙂

Здравейте! Казвам се Светла Станоева и преподавам английски език на деца. Правя го с голямо удоволствие и с пълно спокойствие. Децата имат нужда от внимание и смятам, че успявам да го давам. Това, което ми хрумна наскоро, е как бих могла да използвам Darplay в уроците като упражнение за говорене (speaking) в края на урока. Смятам, че Darplay е страхотна възможност!

Откъде научихте за Дарплей и как разказвате за нея?

Аз лично научих за Дарплей от фейсбук и заведох двете си деца първия път. Изумих се колко много неща не знаех за тях. Чух страшно много полезна информация за техния начин на мислене и разсъждения. Наскоро изкуших две мои приятелки. Споделих им анонса във фейсбук и мнението си за играта – интересна, забавна, вълнуваща, интригуваща, разпускаща. Така те решиха да пробват и останаха доста удовлетворени.

В какви моменти Ви се играе Дарплей?

На този етап сме играли малко, но я нося навсякъде с нас и планувам да играем по-често. Лично аз смятам, че човек се отпуска и говори спокойно и свободно по този начин.

Останах силно впечатлена как нашият татко се притесни и не можа да говори. Ние го молихме, но той ни отказа. Какъв е изводът, ами това е, че човек има нужда да се отпусне и да си изказва мнението, тръпката, вълнението. Необходимо е да се чувства предразположен. Важно е също така времето и мястото, където се провежда играта.

На мен ми се играе, когато искам да разпусна и да си поговоря на спокойствие. Доставя ми удоволствие както да говоря, така и да изслушвам. Първият път, в който отидох, доста се притеснявах да говоря, но втория бях впечатлена от себе си. Отпуснах се и говорих спокойно.

Благодарим Ви. Пожелаваме много здраве на цялото семейство и успешна учебна година!

 

Posted on

Разговор с Румяна Кралева

Нямаме търпение да ни разкажете повече за Вас и стихосбирката „Нека душата обича“. Какво ви вдъхновява?

Всичко, което е истинско – очуденият поглед на дете; вятърът – развигор, който влиза под дрешката на дърветата и прави чудеса от зелени облаци; капките дъжд в ранна пролет; усмивките на горската теменужка и кукуряк; незабравките в мочурливите витошки поляни; слънцето – пръснато над морето… не, не мога да спра… толкова много неща ме вълнуват!  А слетите устни на двама млади, забравили, че са в  метрото… И нежната прегръдка на дядото, който кротичко крепи своята баба… И още, и още. Чувствата и вълненията поддържат трепета в нас и ни носят ту радост, ту тъга , което всъщност е красотата на живота.

Спомняте ли си откога започнахте да пишете стихове?

Бях много млада. Хубавото на живота е, че той не те оставя много – много да се занимаваш с празни неща. Той ден и нощ, час подир час те задължава да правиш, да откриваш, да започваш, да завършваш, да губиш и да побеждаваш… Той е мощен двигател и постоянно те поставя в различни ситуации, среща те с различни хора, сваля те и те извисява.

Няма време за вайкане. Стиховете ме съпътстваха постоянно. Бях немърлива. Нищо не пазех, нищо не ценях. Пишех ги в различни служебни тефтери, в белите полета на прочетена книга, в надраскани с децата ми листи… навсякъде. Като че ли с / и чрез тях/ реагирах на всичко, което ме вълнува. Тази реакция оставаше там самотна и забравена.

Когато дъщеря ми става първолак, измислих й име – Румка Дебелунка и в къщи се забавлявахме с това забавно момиченце, което  пееше:

„Аз съм Румка Дебелунка – палава хитрунка,

буквичките знае, с моливче чертае“.

По-късно във времето дъщеря ми често боледуваше и я изпращах в детския санаториум в град Хисар. За да не ми липсва, често й правех саморъчни книжки с изрязани и налепени картинки, в които й разказвах разни смешки в стихчета: Румка Дебелунка на пързалката, Румка Дебелунка – готвачка, Червените ботушки на Румка и т.н. По-късно те станаха и основа за първите детски книжки „Румка Дебелунка“, издадени през 1992-94 г.

Имате ли специално място или време за творчество?

Като първа реакция и първи импулс стихът мога да напиша навсякъде – в парка, в старата си къща в с. Дълбок дол до град Троян, в чужбина, в леглото си.

Всичко, което сега издавам, е писано преди години – отдушник на мъката, шарения на определена ситуация или пък – мое отношение към човешки или държавни недомислици.

Нямам нито определено време, нито поставена цел, нито договорено задание. Всичко е въпрос на вътрешна потребност да кажа нещо, да споделя със себе си в утрешния ден, да не забравя нещо и някаква хрумка. Често в тефтерите ми под възглавницата нанасям текстове без да паля дори нощната лампа, само и само да не забравя нещо, което мисля за важно /надали ?? / или  интересно.

Как се чувствате, докато пишете?

Спокойна, потънала в оня мой прекрасен – тъжен или весел свят, в който няма нищо друго освен моите думи, тяхната загадъчна игра, постоянното търсене на някъде забравена, но точна думичка, която реално /поне така си мисля/ изразява моето  вълнение.

Чувствам се нетленна и забравила драмите и несгодите на житието, като че ли съм в желан покой.

Във времето, когато имам  възможност да се сгуша в моите мисли и стихове, реално преживявам скитането в планината, пътуванията, разговорите и споровете с близките, дилемите… Често усещам страданието на родината си и братята си по участ, защото където и да бъда на лъскави и интересни места, аз се чувствам чужда, защото съм отскубната от земята ни, от речта ни, от песните и танците ни, от водата ни, от миризмата на сминдуха и чубрицата върху талара. И там аз не съм аз!

Какво ви дава общуването с природата?

Възражда ме. Отнема тъгата ми. Доставя ми радост всеки полъх, всяка дребна душичка, която изпълнява своята важна мисия в Космоса. Гали ме всяка капка роса – толкова свежа и толкова мокра. Искам да тичам, да се катеря, да лягам на тревата, да заспивам така. О, колко много  любими неща вече не мога да правя. Но… преживявам ги. И това ми стига.

Повече за книгата: http://darplay.com/produkt/neka-dushata-obicha/

Posted on

Чуваемост и приемане за всеки

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Ирена Хаджиева, от Велико Търново и съм фамилен и брачен психолог.

Обичам разговорите с хора, книгите, музиката. Вдъхновение намирам всеки ден в различни неща – може да е в казана дума, чута история, снимка, звук или движение.

Важно ми е общуването, отношенията и смисъла.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За Дарплей научих от Деница. Неуморна е в нейната мисия да разпространява идеята на Дарплей. Помислих си, че играта би била добър инструмент в практиката ми. И това беше правилно решение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Още от детските си години установих, че разговорите с хората ме зареждат. Постепенно осъзнах, че не всички хора с лекота общуват помежду си, затова се зарадвах, когато видях, че играта Дарплей е съсредоточила усилията си в тази сфера от човешкото съществуване.

Днес всички говорят, от всякъде ни атакуват реклами и послания – билбордове, телевизия и радио, заливат ни непрекъснато и понякога не остава време да се изслушваме. А всеки иска да бъде чут и приет. Идеята на Дарплей да дадеш толкова време на другия да изкаже мисълта си, колкото и на себе си е чудесна.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? Вярвате ли, че тя може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Първо я играх със съпруга ми, имах нужда да се ориентирам по-добре в нея. Той е човекът, с когото мога да споделя всичко. Знаех, че дори началното объркване, което бих могла да имам (като при всяко ново нещо, което правя) на него няма да му изглежда странно.

Играла съм я с клиенти, особено с такива, които смятат, че имат комуникационни проблеми.

За така наречените „недоброволни клиенти“ (които са дошли, защото техен близък иска да бъдат „лекувани“, а не защото те самите смятат, че имат проблем) също съм я използвала като начало на разговор и намаляване на напрежението.

Ползвала съм я и при хора, които са в потиснато, мрачно настроение. Някои от тях имат нежелание да влизат в контакт, не искат да общуват с никого. Но някои от въпросите в играта успяват да докоснат нещо в душата им, да предизвикат ума им, да решат да отговорят.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

При мен дойде възрастна жена, доведена от сина си. Съпругът й беше починал година по-рано. Тя приемаше множество лекарства по повод редицата заболявания, които имаше. Синът й беше силно притеснен за нея, защото тя не искала да говори и да се храни.

Беше трудно начало, отговаряше ми едносрично и не ме поглеждаше. Минаха десетина минути, в които се опитвах да вляза в контакт с нея и тогава ми хрумна да извадя Дарплей. Споделих й, че понякога не ми се общува с другите и я попитах дали и тя е имала такива моменти. Последва потвърдително кимане, затова я попитах дали и сега е един от тези моменти.

Ново кимане.

Казах й, че понякога обичам да разглеждам тези карти и да си измислям приказки по въпросите, които са написани на тях, а после да ги разказвам на децата си. Тази дума „деца“ беше първият повод за малко по-дълъг разговор между нас. Тя имаше внуци, които живеят на друг континент. Не ги беше виждала на живо, само по скайп. Когато са били малки, им е разказвала приказки по скайпа, но сега те са пораснали и нямат много време за бъбрене с баба.

Поканих я да изтегли въпрос от картите и тя не много ентусиазирано изтегли една. Случи се „За какво си струва да се бориш?“. Пясъчният часовник отброяваше времето, но тя не говореше. Предложих да започна аз и в рамките на оставащото време й разказах за моята борба. След това й казах, че сега е неин ред и обърнах отново пясъчния часовник. Така научих, че тя има мечта да остави на внуците си умението да правят най-вкусните гозби, които може да прави. Изпитва силен страх, че ще си отиде от този свят без да го е направила, поради голямото разстояние, на което те живеят. Един много важен детайл в нейната история беше, че има внучка и от сина си, която живее заедно с нея и тя вече е отлична майсторка на баници. Оказа се, че изпитва огромно чувство на вина, защото е научила само нея на готварското изкуство, а онези деца в чуждата страна никога няма да знаят какво означава българска вита баница.

Песъчинките в часовника бяха изтекли много преди да приключи този разказ. И двете бяхме спрели да го наблюдаваме. Когато спря да говори, тя въздъхна облекчено и каза, че досега не е споделяла с никого тези свои мисли. Не искала да обиди никого, а пък и „кой ли иска да слуша старите хора“. Беше стигнала до заключението, че сигурно ще се опита по скайп да ги учи да готвят по същия начин, по който им е разказвала приказки.

Безспорно има и други начини да се започне разговор между хората. Често нямаме нужда от пясъчни часовници, които да отмерват колко време говори единият и колко другият. Рядко се случва да ни е необходимо някой да ни задава тема за разговор (както го правят картите). Но когато имаш тези инструменти в ръцете си – защо да не ги използваш?

Posted on

Общуването е възможно

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Кольо Марински, на 33 години, работя в сферата на металообработването. Вдъхновяват ме природата, изкуствата, историята и чистите по душа хора.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

Разбрах за Дарплей от Дени – една от създателките. Тя е изключително топъл, усмихнат и харизматичен човек, който ме кара да се чувствам в свои води, когато съм в нейната компания.

Дарплей ме грабна най-вече с идеята да общуваш свободно, да бъдеш изслушан и като цяло – свободно да изразиш себе си. По този начин освобождаваш душата и тялото си от излишния стрес и напрежение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Те са две изключително важни неща. Но за съжаление общуването е силно нарушено, а споделянето в 90% от случаите е мъка, тъга или някаква тревога. Тоест, ние споделяме повече лоши неща и търсим съчувствието на хората. Проблемът се корени именно в липсата на общуване очи в очи – вербална комуникация, зрителен контакт, докосване. Живеем в 21 век, в ерата на високите технологии, които макар да улесняват връзките между хората, те ни отдалечават един от друг. Бавно и сигурно. Превръщат ни в енергийни вампири и ни държат в капана на един измислен и виртуален свят.

Разбира се, че е нужен механизъм, който да накара хората отново да повярват, че общуването е възможно и без интернет. Но интернет е само малка част от причините довели до липсата на общуване.

Вярвате ли, че Дарплей може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Дарплей играх за първи път при усмихнатия ангел Дени! Отначало бях скептичен, но още след първия въпрос аз започнах да говоря, да чувствам, да се усмихвам. Защо? Ами защото бях сред хора, сред една приятелска аудитория, с която си говорихме за малките прости неща в живота. Дарплей ми помогна да превъзмогна бариерите в общуването ми с околните, да преодолея страха, че няма да бъда разбран правилно, защото в едни 3 минути, аз говоря свободно, без да ме прекъсват.

Разбира се, че горещо препоръчвам Дарплей! Бих играл навсякъде, при всяка възможност, с познати или непознати. Направете го и вие! Сега!

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Бях на поход от Велико Търново в златните гори между Боженци, Дряново и Трявна. Разходката беше чудесна. Имаше около 300 човека. Вървяхме, говорихме си, разказвахме си всякакви истории, пяхме на една голяяяма поляна, където бяхме спрели за почивка. Походът беше, дълъг и изморителен, но това нямаше грам никакво значение, защото красотите които видяхме и моментите прекарани заедно, бяха по-скъпи дори от злато. Вървяхме бавно, събирахме жълъди, с които ще се засеят нови фиданки, а те превръщайки се в нови дъбови дръвчета, да заемат своето място в гората. Накратко, включихме се в инициатива, чиято цел е да спасим гората. Но, знаете ли какво стана? Аз забравих, че нося смартфон в себе си. Забравих за социалните мрежи, а батерията на телефона ми издържа през целия ден. Причината: Бях в компанията на страхотни хора и сред дивно красива природа!

Привечер, стигнахме град Трявна. Една част от хората си тръгна с по-ранния влак към Търново, но ние решихме да останем и да пием по чаша топъл чай. Кои бяхме ние? Аз, Дени, Момчил и още един приятен мъж, Илиян. Дени извади картите Дарплей и играта, започна. Въпросът изтегли Момчил. И знаете ли, какъв беше той? „Природата е….“ – какво съвпадение, а? Поговорихме си хубаво за природата, а и не само. За връзката на човека с природата, вярата и семейните ценности. Но голямата награда след всичко това беше, че намерих нови и интересни приятели.

Posted on

Прекрасни умове

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Момчил Цонев и съм видео оператор. Вдъхновява ме природата, както и „топлите хора“.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За играта научих лично от една от създателките й – Дени.  Един от слънчевите хора в сивотата край нас. Играта ме грабна с идеята си, преди всичко. Общуването, изслушването…. време за теб, както и за събеседника, в което чуваемостта е неизбежна.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Общуването и споделянето… да, живеем в такъв етап от човешката цивилизация, че те биват пренебрегнати, или поне в цялостния и истински смисъл на двете понятия. Причините са много, различни и не на последно място – комплексни. Като започнем от забързания начин на живот, минем през стресовите ситуации в работата, новите начини за комуникация в ерата на електронните устройства.. рязко изсмукват желанието и възможността за реални контакти, изолирайки ни, колкото и да ни изглежда обратното.

Да, намирам тази игра за един макар и плах опит за завръщане към доброто старо общуване, разбира се не в класическия му вид, но все пак на фона на гореспоменатото, определено е крачка напред. Колкото до нуждата от подобни „помощни колела“ в човешкото общуване – бих нарекъл нуждата крещяща!

Къде и с кого играете Дарплей?

Къде и с кого? Основно практикувам с Деница (слънцето, което споменах по горе, помните ли?) Да, няма как да отрека, че тази игра е нещо като барометър за това… кой си, къде си… достатъчно любопитен ли си за чуждото мнение… искаш ли да се отвориш за човека отсреща и да споделиш дори и понякога съкровени твои мисли… А ЗАЩО НЕ?

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Да, де факто това бе и първата ми игра. Бях физически изморен, но с жаден ум от похода, на който се запознахме с Дени и компания. Седнахме в една сладкарничка в Трявна и изтеглих първата карта, случайно или не, в края на този ден… картата бе: „Природата е…“. Започнахме да споделяме. За по-опитните пясъчното часовниче беше кратък отрязък от време… за мен звучеше стресиращо, но с времето разбрах, че все по-малко искам да поглеждам към него. Чух прекрасни умове… и сякаш отново повярвах… в иначе поразклатената ми вяра в днешния ЧОВЕК.

P.S. Колкото и банално да звучи това… Христо Стоичков беше казал преди доста години нещо от сорта на: „…Койт’ играй – пИчели, койт’ нИ играй – нИ пИчели…“ .

Играйте „ДАРПЛЕЙ“ – удовлетворение (печалбата) е гарантирана. Никога не знаеш колко ценен човек може да стои до теб, ако не общуваш с него, нали така?

Posted on

Пеша до Трявна и Дарплей за финал с торта

Калин е от хората, които истински ме вдъхновяват. Запознах се с него през 2014 г. Тогава тъкмо се беше върнал от Америка и направи TarnovoRuns. Оттогава не спира да организира събития за спорт и движение, тренировки на открито, веломафии, йога и всичко е безплатно.

Калин има страст – ДВИЖЕНИЕТО, ЗДРАВЕТО и хората. Виждам я в очите му и това е много силно. Залива, вдъхновява, пречиства.

Вчера, събота, той организира поход – „Златните гори на Балкана“,  еднодневно пътешествие на крак и влак от Търново през Боженци до Трявна и обратно. Толкова пълен ден. Прибрах се в 22:30 вкъщи и ако не чувствах никаква умора в тялото, бих тръгнала пак, такъв вътрешен адреналин и тиха еуфория ме обливаха от чудния ден. Бяхме 265 души от различни краища на България. Аз на такъв поход с толкова хора не бях ходила.

Срещата ни беше на гарата в 8:30. Купувахме си билети. Влакът дойде и ние го изпълнихме целия. Бяхме един до друг. Прави в купетата, отвън, навсякъде.  Бях чувала, че така пътуват в Индия. Сега го видях и на живо. Слънцето нежно галеше лицата ни. Краят на октомври ни готвеше топла и шарена изненада и никой не мрънкаше. Слязохме на Царева ливада и поехме по пътеката към Боженци. Едно момиче ни раздаде народни и популярни наши песни, разпечатани на А4 да пеем по полянките. И така и стана, вървяхме, играхме на асоциации по пътя с непознати хора, събирахме жълъди за засаждане на гора, спирахме, играхме хора, хапвахме.

Времето минаваше неусетно, някъде към 14:00 следобед излязохме на една голяма поляна, голяма като селски стадион с наклон надолу, пръснахме се по нея и налягахме по меката трева. Калин носеше малка колонка, пусна музика и пяхме. „Хубава си, моя горо“ и „Една българска роза“ огласяха Балкана и слънцето пак нежно галеше лицата ни. Не ми се тръгваше от таз поляна, но имахме още ходене до Боженци.

По пътя се запознах с хора от Казанлък, Търговище, Варна и Русе. И всички бяха дошли специално за похода, някои станали в 4:00 сутринта за да стигнат навреме. В Боженци ядохме боб и качамак. И тръгнахме по баира нагоре към Трявна. Жълто зелени и оранжеви килими от листа се стелеха под краката ни. Вървяхме като в приказка. Есента ни се откриваше в пълната си прелест. В Трявна бяхме към 19:00. Изпуснахме първия влак. Повечето се прибраха към Търново с него. Ние бяхме четирима души, които не си давахме зор с вървенето и искахме да се наградим за хубавия ден и многото ходене.

Намерихме местенце да хапнем тортички.  Имахме два два часа до следващия влак и предложих на моите приятели да играем ДАРПЛЕЙ. Те се съгласиха и първата карта, която се падна беше „Природата е…“. Има ли въобще нещо случайно? Всеки имаше да каже толкова много. Продължихме да играем и във влака на път за Търново. Мислех си, колко добре, че играта беше в мен. Една чудесна възможност да чуеш всеки и всеки да чуе себе си… след като слънцето нежно е галило лицето ти и топлило сърцето ти през деня.

 

Дени, 28.10 2018 г.

Боженци/Трявна

Posted on

Прилив и отлив

Обичам петък и сесиите по Йога на Смеха и Дарплей. Искам да разкажа за срещата с Георги, специален гост в Музикална и театрална къща на езиците „Дарплей“. Когато го видях за първи път, висок господин с много интелигентно и приятно излъчване, говорихме за различните езици и кой как ги е учил. Георги ми разказа, че знае английски, руски и малко френски. Учил ги е в училище. Има две пораснали дъщери, които живеят в Германия и сега би учил немски.

Вътрешно празнувах, че при мен идва човек с отношение и знания по няколко езика и му предложих да играем ДАРПЛЕЙ и да си говорим на различни езици по карти от играта. Той се съгласи. Взех торбичката с картите и седнахме един срещу друг.

Поканих го да изтегли карта и да говорим по нея. Картата беше „За мен вярата е….“. Въпросът му се стори доста дълбок и философски, мислеше че трябва да говори дълбоко и философски и избра да говори на български. Аз притихнах и го слушах. Слушането за мен е като оазис и почивка, като един отлив. След което идва ред на прилива и ти отиваш от другата страна на вълната. Хрумна ми, че може би затова обожавам да играя ДАРПЛЕЙ. Мога да бъда в ролята и на ИН и на ЯН, да съм активна и пасивна, да усетя енергията на Прилива и Отлива. Да се слея с Природата.

След като Георги говореше за вярата на български, аз пожелах да говоря на английски. Почувствах интереса, с който ме слушаше, увеличен от предизвикателството му да слуша и разбира английската реч. Теглихме си нова карта. „Мечтая да се науча да….“. Пак завъртяхме пясъчния часовник и се изслушвахме. Георги на български, аз се пробвах на руски и той ми помагаше като имах нужда от някоя дума. Още повече ни хареса с тази „добавена стойност“ на различните езици. Георги изтегли трета карта  – „Любовта е…“. Той си разсъждава на български, а пък аз се пробвах на френски.

Казват, че той бил езикът на Любовта и аз наистина изпитвах тази нежност и красота, докато се опитвах да си построявам прости изречения и с грешки, разбира се. Но какво значение имат грешките, когато трептиш на вибрацията на Любовта и потъваш в красотата на френския език? И някой друг присъства и те слуша. Трите минути изтекоха много бързо и аз изпитах истински екстаз от моя монолог на френски за Любовта. Георги ме разбра и ми пусна на телефона си песента на Jean Gabin “Je sais”. Слушахме…

Дени, 12.10.2018