Posted on

Презентационни умения с Дарплей

Какво ми даде играта и какво научих?

„Играта ми помогна да осъзная, че говоренето пред аудитория не е толкова страшно, ако се прави от сърце! Страхът от говорене пред публика е неописуем! Благодарение на вашата игра, направих първата крачка за преодоляването на този страх! Поздравявам ви за това, което сте направили и вярвам, че ще намери широко приложение!“

„Играта е много добра, защото дава много фактори, които според мен са важни, когато се презентира една идея. Какво дава:

  • дава саморефлексия;
  • дава умения за говорене пред хора;
  • дава информация за собствени убеждения;
  • дава възможност за контрол на времето;
  • дава възможност за активно слушане;
  • предизвиква;
  • вади от зона на комфорт;
  • шлифова и дава много бързи резултати при правилен анализ;
  • дава различни гледни точки на една и съща игра;
  • създава емоция;
  • създава и вади чувства;
  • кара те да бъдеш себе си!“

„Тази игра ми даде възможност да разбера страховете, които ме завладяват при презентиране. Научих как да контролирам емоции и поведение като се самонаблюдавам. Слушайки другите, взех за себе си поведение, което ми хареса. С удоволствие бих  тренирала още с тази игра, за да се усъвършенствам. Мисля, че основна роля за това какво се усеща по време на играта има и водещия.“

„Информацията, която извадих за себе си, ми е изключително полезна, затова как изглеждам отстрани, поглеждайки се през собствените си очи. Темите, по които говорихме, ме накараха да разбера, че най-добрият лектор и презентатор е този, който е избрал на първо място да бъде себе си!“

„Какво научих? От играта Darplay научих, че говоренето пред хора не е толкова просто. Уменията да следиш времето, да следиш интонацията си, подборът на думите са неща, които искат много практика и мисля, че ако се играе често, хората определено ще повишат своята успеваемост (с каквото и да се занимават). Мисля, че умението да комуникираш правилно е ключово умение за живота изобщо и тази игра определено може да го повиши.“

„Тази игра ми даде възможност да се „видя“ отстрани и да се опитам да подобря занапред начина си на изказ, както и времетраенето. Разбрах също, че досега не съм си давала сметка всъщност колко време говоря. По отношение на хората, с които бях в един отбор, според мен за всеки от тях беше изключително полезно. Видяхме и говорихме по темите от живота без предварителна подготовка и това се оказа не много лесна задача. Разбрах, че независимо от мястото, темата и слушателите най-важното е да бъдеш себе си!“

„Научих се как да говоря от сърцето си и душа още по-добре, тъй като преди това обучение, може би го пазех повече. Научих също, че 3 минути могат да бъдат и страшно много и много малко. Дори да не стигнат. Разбрах за себе си, че имам огромен потенциал, който да развия и подобря спрямо комуникацията си с хората, презентирането и обученията. Разбрах също така, че съм заобиколен от също толкова прекрасни хора като мен и искам да продължа своето развитие заедно с тях; както в професионален план, така и в личния си живот!“

„Играта дава:

  • възможността за пречупване, преодоляване на страх от говорене пред публика
  • говорене по тема, която разбираш в последния момент
  • предизвиква те да се изкажеш според личните си разбирания и после да ги споделиш, а човек трудно говори за отрицателните страни и недостатъци (в личен аспект)
  • да провокираш себе си да преодолееш тези недостатъци
  • да осъзнаеш разлика между теория (просто говорене) и опит (изживяване).“

„Играта много ми хареса, чудесен интерактивен метод за презентационни умения. Научих и разбрах какво ми липсва в моите презентационни умения – ясно дефинирах, колко е важен факторът време. В първия етап на играта разбрах 3 минути колко много време е. Реагирах със синоними на думите, които ми идваха. Изтеглих две карти, т.е. бързо се изчерпах.

Вторият кръг се отпуснах и вложих себе си и душата си в презентацията. Беше ми по-лесно, защото надградих. Осъзнах грешката си в презентацията. Не губех толкова време. Общувах по-лесно.

Това е прекрасен обучителен метод – в последния етап на играта – вече осъзнах колко съм надградила. Играта би била прекрасна, когато попадне в ръцете на компетентен лектор/водещ! Благодаря Ви!“.

Posted on

Игра за общуване в училище

През 2019 г. в Дарплей празнуваме 10 г. от създаването на играта. С радост продължаваме да черпим вдъхновение от събития, които са ни докоснали за цял живот и сме благодарни, че споделяме с вас. На 2-ри Февруари 2010 година в ГПЧЕ „Ромен Ролан”, град Стара Загора, беше проведена играта Дарплей в различни групи от ученици и с деца, лидери, организиращи различни събития в гимназията.

1. Въпроси (Какъв въпрос искам да открия в комплекта на играта?)

  • Кое е качеството, което те отличава от другите?
  • Как си се представяш след 10г.?
  • От какво те е страх? / Какво сънуваш?
  • Какво мислите за себе си?
  • Защо има злоба?
  • В какво откриваш щастието?
  • Защо се стремиш? Какво намираш в състезанието като такова?

2. Отзиви (Как се чувствам след края на играта?)

  • Чувствам се освободена… Вярвам, че мога да се изразявам добре и че имам мнение, което мога да подплатя с доказателства, по множество теми.
  • Наистина удовлетворен. Разбрах много за моите комуникационни умения. Разбираш по време на играта колко по-трудно е да говориш в продължение на 3 минути. След първата минута просто оставаш в една тишина и разбираш, че просто нямаш какво друго да кажеш. В този момент ти се опитваш всячески да измислиш други доводи и други неща, които да споделиш. Групирането в групи изигра огромна положителна роля, която спомага за една конфиденциалност. За мен играта беше едно невероятно изживяване, което се надявам да се повтори отново. Разбираш, че комуникацията е нещо изключително важно, което трябва да се развива.
  • По-способна да задържам моменталните си реакции към чуждите мнения. Все още трябва да поработя над изказването си пред хора, които не познавам добре.
  • Чувствам се по-освободен да говоря за мои лични неща, моите лични мисли и преживявания пред публика и пред непознати хора.
  • Научил доста неща за себе си. Играта бе полезна и доста развиваща. Чувствам, че умението да комуникираш е трудно и се искат много продължителни тренировки да се овладее това изкуство.
  • Мотивирана да работя върху ораторските си способности и да се науча да бъда по-добър слушател. Хареса ми колко различни мнения получих за един и същ въпрос, което ми дава храна за размисъл. Пожелавам ви много успехи и още повече вдъхновение!!! : )
  • Ами … говорих. Което за мен, честно казано, не е нищо нетипично. Обаче! Освен, че говорих, аз и слушах! Слушах, слушах… Аз съм (по принцип) много добър слушател. Обаче не ми е приятно. Обаче сега ми беше приятно да слушам. Много се радвам, че открих „красотата на слушането”. Чувствам се по-мислеща, по-разсъждаваща… Тази игра ще ми бъде много полезна в сферите, в които се занимавам и работя!
  • Страхотно! Играта ми даде възможност да говоря за неща, за които съзнателно не съм се замислял. Поздравления за авторите.
Posted on

Разговор с Румяна Кралева

Нямаме търпение да ни разкажете повече за Вас и стихосбирката „Нека душата обича“. Какво ви вдъхновява?

Всичко, което е истинско – очуденият поглед на дете; вятърът – развигор, който влиза под дрешката на дърветата и прави чудеса от зелени облаци; капките дъжд в ранна пролет; усмивките на горската теменужка и кукуряк; незабравките в мочурливите витошки поляни; слънцето – пръснато над морето… не, не мога да спра… толкова много неща ме вълнуват!  А слетите устни на двама млади, забравили, че са в  метрото… И нежната прегръдка на дядото, който кротичко крепи своята баба… И още, и още. Чувствата и вълненията поддържат трепета в нас и ни носят ту радост, ту тъга , което всъщност е красотата на живота.

Спомняте ли си откога започнахте да пишете стихове?

Бях много млада. Хубавото на живота е, че той не те оставя много – много да се занимаваш с празни неща. Той ден и нощ, час подир час те задължава да правиш, да откриваш, да започваш, да завършваш, да губиш и да побеждаваш… Той е мощен двигател и постоянно те поставя в различни ситуации, среща те с различни хора, сваля те и те извисява.

Няма време за вайкане. Стиховете ме съпътстваха постоянно. Бях немърлива. Нищо не пазех, нищо не ценях. Пишех ги в различни служебни тефтери, в белите полета на прочетена книга, в надраскани с децата ми листи… навсякъде. Като че ли с / и чрез тях/ реагирах на всичко, което ме вълнува. Тази реакция оставаше там самотна и забравена.

Когато дъщеря ми става първолак, измислих й име – Румка Дебелунка и в къщи се забавлявахме с това забавно момиченце, което  пееше:

„Аз съм Румка Дебелунка – палава хитрунка,

буквичките знае, с моливче чертае“.

По-късно във времето дъщеря ми често боледуваше и я изпращах в детския санаториум в град Хисар. За да не ми липсва, често й правех саморъчни книжки с изрязани и налепени картинки, в които й разказвах разни смешки в стихчета: Румка Дебелунка на пързалката, Румка Дебелунка – готвачка, Червените ботушки на Румка и т.н. По-късно те станаха и основа за първите детски книжки „Румка Дебелунка“, издадени през 1992-94 г.

Имате ли специално място или време за творчество?

Като първа реакция и първи импулс стихът мога да напиша навсякъде – в парка, в старата си къща в с. Дълбок дол до град Троян, в чужбина, в леглото си.

Всичко, което сега издавам, е писано преди години – отдушник на мъката, шарения на определена ситуация или пък – мое отношение към човешки или държавни недомислици.

Нямам нито определено време, нито поставена цел, нито договорено задание. Всичко е въпрос на вътрешна потребност да кажа нещо, да споделя със себе си в утрешния ден, да не забравя нещо и някаква хрумка. Често в тефтерите ми под възглавницата нанасям текстове без да паля дори нощната лампа, само и само да не забравя нещо, което мисля за важно /надали ?? / или  интересно.

Как се чувствате, докато пишете?

Спокойна, потънала в оня мой прекрасен – тъжен или весел свят, в който няма нищо друго освен моите думи, тяхната загадъчна игра, постоянното търсене на някъде забравена, но точна думичка, която реално /поне така си мисля/ изразява моето  вълнение.

Чувствам се нетленна и забравила драмите и несгодите на житието, като че ли съм в желан покой.

Във времето, когато имам  възможност да се сгуша в моите мисли и стихове, реално преживявам скитането в планината, пътуванията, разговорите и споровете с близките, дилемите… Често усещам страданието на родината си и братята си по участ, защото където и да бъда на лъскави и интересни места, аз се чувствам чужда, защото съм отскубната от земята ни, от речта ни, от песните и танците ни, от водата ни, от миризмата на сминдуха и чубрицата върху талара. И там аз не съм аз!

Какво ви дава общуването с природата?

Възражда ме. Отнема тъгата ми. Доставя ми радост всеки полъх, всяка дребна душичка, която изпълнява своята важна мисия в Космоса. Гали ме всяка капка роса – толкова свежа и толкова мокра. Искам да тичам, да се катеря, да лягам на тревата, да заспивам така. О, колко много  любими неща вече не мога да правя. Но… преживявам ги. И това ми стига.

Повече за книгата: http://darplay.com/produkt/neka-dushata-obicha/

Posted on

Чуваемост и приемане за всеки

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Ирена Хаджиева, от Велико Търново и съм фамилен и брачен психолог.

Обичам разговорите с хора, книгите, музиката. Вдъхновение намирам всеки ден в различни неща – може да е в казана дума, чута история, снимка, звук или движение.

Важно ми е общуването, отношенията и смисъла.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За Дарплей научих от Деница. Неуморна е в нейната мисия да разпространява идеята на Дарплей. Помислих си, че играта би била добър инструмент в практиката ми. И това беше правилно решение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Още от детските си години установих, че разговорите с хората ме зареждат. Постепенно осъзнах, че не всички хора с лекота общуват помежду си, затова се зарадвах, когато видях, че играта Дарплей е съсредоточила усилията си в тази сфера от човешкото съществуване.

Днес всички говорят, от всякъде ни атакуват реклами и послания – билбордове, телевизия и радио, заливат ни непрекъснато и понякога не остава време да се изслушваме. А всеки иска да бъде чут и приет. Идеята на Дарплей да дадеш толкова време на другия да изкаже мисълта си, колкото и на себе си е чудесна.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? Вярвате ли, че тя може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Първо я играх със съпруга ми, имах нужда да се ориентирам по-добре в нея. Той е човекът, с когото мога да споделя всичко. Знаех, че дори началното объркване, което бих могла да имам (като при всяко ново нещо, което правя) на него няма да му изглежда странно.

Играла съм я с клиенти, особено с такива, които смятат, че имат комуникационни проблеми.

За така наречените „недоброволни клиенти“ (които са дошли, защото техен близък иска да бъдат „лекувани“, а не защото те самите смятат, че имат проблем) също съм я използвала като начало на разговор и намаляване на напрежението.

Ползвала съм я и при хора, които са в потиснато, мрачно настроение. Някои от тях имат нежелание да влизат в контакт, не искат да общуват с никого. Но някои от въпросите в играта успяват да докоснат нещо в душата им, да предизвикат ума им, да решат да отговорят.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

При мен дойде възрастна жена, доведена от сина си. Съпругът й беше починал година по-рано. Тя приемаше множество лекарства по повод редицата заболявания, които имаше. Синът й беше силно притеснен за нея, защото тя не искала да говори и да се храни.

Беше трудно начало, отговаряше ми едносрично и не ме поглеждаше. Минаха десетина минути, в които се опитвах да вляза в контакт с нея и тогава ми хрумна да извадя Дарплей. Споделих й, че понякога не ми се общува с другите и я попитах дали и тя е имала такива моменти. Последва потвърдително кимане, затова я попитах дали и сега е един от тези моменти.

Ново кимане.

Казах й, че понякога обичам да разглеждам тези карти и да си измислям приказки по въпросите, които са написани на тях, а после да ги разказвам на децата си. Тази дума „деца“ беше първият повод за малко по-дълъг разговор между нас. Тя имаше внуци, които живеят на друг континент. Не ги беше виждала на живо, само по скайп. Когато са били малки, им е разказвала приказки по скайпа, но сега те са пораснали и нямат много време за бъбрене с баба.

Поканих я да изтегли въпрос от картите и тя не много ентусиазирано изтегли една. Случи се „За какво си струва да се бориш?“. Пясъчният часовник отброяваше времето, но тя не говореше. Предложих да започна аз и в рамките на оставащото време й разказах за моята борба. След това й казах, че сега е неин ред и обърнах отново пясъчния часовник. Така научих, че тя има мечта да остави на внуците си умението да правят най-вкусните гозби, които може да прави. Изпитва силен страх, че ще си отиде от този свят без да го е направила, поради голямото разстояние, на което те живеят. Един много важен детайл в нейната история беше, че има внучка и от сина си, която живее заедно с нея и тя вече е отлична майсторка на баници. Оказа се, че изпитва огромно чувство на вина, защото е научила само нея на готварското изкуство, а онези деца в чуждата страна никога няма да знаят какво означава българска вита баница.

Песъчинките в часовника бяха изтекли много преди да приключи този разказ. И двете бяхме спрели да го наблюдаваме. Когато спря да говори, тя въздъхна облекчено и каза, че досега не е споделяла с никого тези свои мисли. Не искала да обиди никого, а пък и „кой ли иска да слуша старите хора“. Беше стигнала до заключението, че сигурно ще се опита по скайп да ги учи да готвят по същия начин, по който им е разказвала приказки.

Безспорно има и други начини да се започне разговор между хората. Често нямаме нужда от пясъчни часовници, които да отмерват колко време говори единият и колко другият. Рядко се случва да ни е необходимо някой да ни задава тема за разговор (както го правят картите). Но когато имаш тези инструменти в ръцете си – защо да не ги използваш?

Posted on

Общуването е възможно

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Кольо Марински, на 33 години, работя в сферата на металообработването. Вдъхновяват ме природата, изкуствата, историята и чистите по душа хора.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

Разбрах за Дарплей от Дени – една от създателките. Тя е изключително топъл, усмихнат и харизматичен човек, който ме кара да се чувствам в свои води, когато съм в нейната компания.

Дарплей ме грабна най-вече с идеята да общуваш свободно, да бъдеш изслушан и като цяло – свободно да изразиш себе си. По този начин освобождаваш душата и тялото си от излишния стрес и напрежение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Те са две изключително важни неща. Но за съжаление общуването е силно нарушено, а споделянето в 90% от случаите е мъка, тъга или някаква тревога. Тоест, ние споделяме повече лоши неща и търсим съчувствието на хората. Проблемът се корени именно в липсата на общуване очи в очи – вербална комуникация, зрителен контакт, докосване. Живеем в 21 век, в ерата на високите технологии, които макар да улесняват връзките между хората, те ни отдалечават един от друг. Бавно и сигурно. Превръщат ни в енергийни вампири и ни държат в капана на един измислен и виртуален свят.

Разбира се, че е нужен механизъм, който да накара хората отново да повярват, че общуването е възможно и без интернет. Но интернет е само малка част от причините довели до липсата на общуване.

Вярвате ли, че Дарплей може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Дарплей играх за първи път при усмихнатия ангел Дени! Отначало бях скептичен, но още след първия въпрос аз започнах да говоря, да чувствам, да се усмихвам. Защо? Ами защото бях сред хора, сред една приятелска аудитория, с която си говорихме за малките прости неща в живота. Дарплей ми помогна да превъзмогна бариерите в общуването ми с околните, да преодолея страха, че няма да бъда разбран правилно, защото в едни 3 минути, аз говоря свободно, без да ме прекъсват.

Разбира се, че горещо препоръчвам Дарплей! Бих играл навсякъде, при всяка възможност, с познати или непознати. Направете го и вие! Сега!

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Бях на поход от Велико Търново в златните гори между Боженци, Дряново и Трявна. Разходката беше чудесна. Имаше около 300 човека. Вървяхме, говорихме си, разказвахме си всякакви истории, пяхме на една голяяяма поляна, където бяхме спрели за почивка. Походът беше, дълъг и изморителен, но това нямаше грам никакво значение, защото красотите които видяхме и моментите прекарани заедно, бяха по-скъпи дори от злато. Вървяхме бавно, събирахме жълъди, с които ще се засеят нови фиданки, а те превръщайки се в нови дъбови дръвчета, да заемат своето място в гората. Накратко, включихме се в инициатива, чиято цел е да спасим гората. Но, знаете ли какво стана? Аз забравих, че нося смартфон в себе си. Забравих за социалните мрежи, а батерията на телефона ми издържа през целия ден. Причината: Бях в компанията на страхотни хора и сред дивно красива природа!

Привечер, стигнахме град Трявна. Една част от хората си тръгна с по-ранния влак към Търново, но ние решихме да останем и да пием по чаша топъл чай. Кои бяхме ние? Аз, Дени, Момчил и още един приятен мъж, Илиян. Дени извади картите Дарплей и играта, започна. Въпросът изтегли Момчил. И знаете ли, какъв беше той? „Природата е….“ – какво съвпадение, а? Поговорихме си хубаво за природата, а и не само. За връзката на човека с природата, вярата и семейните ценности. Но голямата награда след всичко това беше, че намерих нови и интересни приятели.

Posted on

Прекрасни умове

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Момчил Цонев и съм видео оператор. Вдъхновява ме природата, както и „топлите хора“.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За играта научих лично от една от създателките й – Дени.  Един от слънчевите хора в сивотата край нас. Играта ме грабна с идеята си, преди всичко. Общуването, изслушването…. време за теб, както и за събеседника, в което чуваемостта е неизбежна.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Общуването и споделянето… да, живеем в такъв етап от човешката цивилизация, че те биват пренебрегнати, или поне в цялостния и истински смисъл на двете понятия. Причините са много, различни и не на последно място – комплексни. Като започнем от забързания начин на живот, минем през стресовите ситуации в работата, новите начини за комуникация в ерата на електронните устройства.. рязко изсмукват желанието и възможността за реални контакти, изолирайки ни, колкото и да ни изглежда обратното.

Да, намирам тази игра за един макар и плах опит за завръщане към доброто старо общуване, разбира се не в класическия му вид, но все пак на фона на гореспоменатото, определено е крачка напред. Колкото до нуждата от подобни „помощни колела“ в човешкото общуване – бих нарекъл нуждата крещяща!

Къде и с кого играете Дарплей?

Къде и с кого? Основно практикувам с Деница (слънцето, което споменах по горе, помните ли?) Да, няма как да отрека, че тази игра е нещо като барометър за това… кой си, къде си… достатъчно любопитен ли си за чуждото мнение… искаш ли да се отвориш за човека отсреща и да споделиш дори и понякога съкровени твои мисли… А ЗАЩО НЕ?

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Да, де факто това бе и първата ми игра. Бях физически изморен, но с жаден ум от похода, на който се запознахме с Дени и компания. Седнахме в една сладкарничка в Трявна и изтеглих първата карта, случайно или не, в края на този ден… картата бе: „Природата е…“. Започнахме да споделяме. За по-опитните пясъчното часовниче беше кратък отрязък от време… за мен звучеше стресиращо, но с времето разбрах, че все по-малко искам да поглеждам към него. Чух прекрасни умове… и сякаш отново повярвах… в иначе поразклатената ми вяра в днешния ЧОВЕК.

P.S. Колкото и банално да звучи това… Христо Стоичков беше казал преди доста години нещо от сорта на: „…Койт’ играй – пИчели, койт’ нИ играй – нИ пИчели…“ .

Играйте „ДАРПЛЕЙ“ – удовлетворение (печалбата) е гарантирана. Никога не знаеш колко ценен човек може да стои до теб, ако не общуваш с него, нали така?

Posted on

Пеша до Трявна и Дарплей за финал с торта

Калин е от хората, които истински ме вдъхновяват. Запознах се с него през 2014 г. Тогава тъкмо се беше върнал от Америка и направи TarnovoRuns. Оттогава не спира да организира събития за спорт и движение, тренировки на открито, веломафии, йога и всичко е безплатно.

Калин има страст – ДВИЖЕНИЕТО, ЗДРАВЕТО и хората. Виждам я в очите му и това е много силно. Залива, вдъхновява, пречиства.

Вчера, събота, той организира поход – „Златните гори на Балкана“,  еднодневно пътешествие на крак и влак от Търново през Боженци до Трявна и обратно. Толкова пълен ден. Прибрах се в 22:30 вкъщи и ако не чувствах никаква умора в тялото, бих тръгнала пак, такъв вътрешен адреналин и тиха еуфория ме обливаха от чудния ден. Бяхме 265 души от различни краища на България. Аз на такъв поход с толкова хора не бях ходила.

Срещата ни беше на гарата в 8:30. Купувахме си билети. Влакът дойде и ние го изпълнихме целия. Бяхме един до друг. Прави в купетата, отвън, навсякъде.  Бях чувала, че така пътуват в Индия. Сега го видях и на живо. Слънцето нежно галеше лицата ни. Краят на октомври ни готвеше топла и шарена изненада и никой не мрънкаше. Слязохме на Царева ливада и поехме по пътеката към Боженци. Едно момиче ни раздаде народни и популярни наши песни, разпечатани на А4 да пеем по полянките. И така и стана, вървяхме, играхме на асоциации по пътя с непознати хора, събирахме жълъди за засаждане на гора, спирахме, играхме хора, хапвахме.

Времето минаваше неусетно, някъде към 14:00 следобед излязохме на една голяма поляна, голяма като селски стадион с наклон надолу, пръснахме се по нея и налягахме по меката трева. Калин носеше малка колонка, пусна музика и пяхме. „Хубава си, моя горо“ и „Една българска роза“ огласяха Балкана и слънцето пак нежно галеше лицата ни. Не ми се тръгваше от таз поляна, но имахме още ходене до Боженци.

По пътя се запознах с хора от Казанлък, Търговище, Варна и Русе. И всички бяха дошли специално за похода, някои станали в 4:00 сутринта за да стигнат навреме. В Боженци ядохме боб и качамак. И тръгнахме по баира нагоре към Трявна. Жълто зелени и оранжеви килими от листа се стелеха под краката ни. Вървяхме като в приказка. Есента ни се откриваше в пълната си прелест. В Трявна бяхме към 19:00. Изпуснахме първия влак. Повечето се прибраха към Търново с него. Ние бяхме четирима души, които не си давахме зор с вървенето и искахме да се наградим за хубавия ден и многото ходене.

Намерихме местенце да хапнем тортички.  Имахме два два часа до следващия влак и предложих на моите приятели да играем ДАРПЛЕЙ. Те се съгласиха и първата карта, която се падна беше „Природата е…“. Има ли въобще нещо случайно? Всеки имаше да каже толкова много. Продължихме да играем и във влака на път за Търново. Мислех си, колко добре, че играта беше в мен. Една чудесна възможност да чуеш всеки и всеки да чуе себе си… след като слънцето нежно е галило лицето ти и топлило сърцето ти през деня.

 

Дени, 28.10 2018 г.

Боженци/Трявна

Posted on

Прилив и отлив

Обичам петък и сесиите по Йога на Смеха и Дарплей. Искам да разкажа за срещата с Георги, специален гост в Музикална и театрална къща на езиците „Дарплей“. Когато го видях за първи път, висок господин с много интелигентно и приятно излъчване, говорихме за различните езици и кой как ги е учил. Георги ми разказа, че знае английски, руски и малко френски. Учил ги е в училище. Има две пораснали дъщери, които живеят в Германия и сега би учил немски.

Вътрешно празнувах, че при мен идва човек с отношение и знания по няколко езика и му предложих да играем ДАРПЛЕЙ и да си говорим на различни езици по карти от играта. Той се съгласи. Взех торбичката с картите и седнахме един срещу друг.

Поканих го да изтегли карта и да говорим по нея. Картата беше „За мен вярата е….“. Въпросът му се стори доста дълбок и философски, мислеше че трябва да говори дълбоко и философски и избра да говори на български. Аз притихнах и го слушах. Слушането за мен е като оазис и почивка, като един отлив. След което идва ред на прилива и ти отиваш от другата страна на вълната. Хрумна ми, че може би затова обожавам да играя ДАРПЛЕЙ. Мога да бъда в ролята и на ИН и на ЯН, да съм активна и пасивна, да усетя енергията на Прилива и Отлива. Да се слея с Природата.

След като Георги говореше за вярата на български, аз пожелах да говоря на английски. Почувствах интереса, с който ме слушаше, увеличен от предизвикателството му да слуша и разбира английската реч. Теглихме си нова карта. „Мечтая да се науча да….“. Пак завъртяхме пясъчния часовник и се изслушвахме. Георги на български, аз се пробвах на руски и той ми помагаше като имах нужда от някоя дума. Още повече ни хареса с тази „добавена стойност“ на различните езици. Георги изтегли трета карта  – „Любовта е…“. Той си разсъждава на български, а пък аз се пробвах на френски.

Казват, че той бил езикът на Любовта и аз наистина изпитвах тази нежност и красота, докато се опитвах да си построявам прости изречения и с грешки, разбира се. Но какво значение имат грешките, когато трептиш на вибрацията на Любовта и потъваш в красотата на френския език? И някой друг присъства и те слуша. Трите минути изтекоха много бързо и аз изпитах истински екстаз от моя монолог на френски за Любовта. Георги ме разбра и ми пусна на телефона си песента на Jean Gabin “Je sais”. Слушахме…

Дени, 12.10.2018

Posted on

Общуване, общност, общество

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Светла Иванова и съм на 46 години. Прекарах близо 30 години в робство на наркотиците. В момента съм втора година студентка по психология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, смела, усмихната и свободна. Свободна съм да избирам как да продължа живота си и да поема отговорност за своите решения и последствията им. Опитвам се да науча нещичко от всеки един човек и ситуация, защото не смятам, че само личният опит може да бъде от полза.  Старая се, чрез моя опит и знания, да бъда в помощ на хора, желаещи да се измъкнат от оковите на зависимостта, така съм полезна и за тях, и за самата себе си.

Паралелно с това съм си поставила и едно много сериозно предизвикателство: упорито търся ефективни методи за превенция на употребата на психоактивни вещества от деца и младежи, тъй като явлението заема все по-застрашителни позиции в техния живот.

Аз смятам, че един от факторите водещи до употребата им, тук не говоря за експериментиращите тийнейджъри, това е друга тема, а за бягство от реалността и от себе си, се корени именно в нарушената комуникация на всички нива – деца, родители, учители, институции. Всеки има нужда да говори, но когато никой не иска да го чуе, идва страхът от самотата и отчуждението.

Аз обожавам природата, вдъхновява ме хармонията й. Във всяко едно нейно проявление се старая да откривам очарование и смисъл. Има и едно друго нещо, което работи безотказно, за да стопли и вдъхнови душата ми във всяка една ситуация и състояние, това е детската усмивка, приятният звук на детски говор и смях – ето това трябва да се научим да виждаме, да слушаме и да чуваме.

Книгите, движението и музиката са другите ми благотворни стихии. Това съм аз: светла Светла, просто човек, който обича живота.

Откъде научихте за Дарплей? 

За първи път се докоснах до Дарплей във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” на Четвъртата международна студентска конференция, чието мото беше: „Аз и другите: „Перспективи на общуването“. Полк. Невена Атанасова от Военния университет беше човекът, който ни  предложи да играем на една много интересна игра, която на практика да ни илюстрира колко необятно и богато е пространството на един от най-важните елементи на общуването, а именно това да изслушаш другия, без да съдиш, без да даваш оценки, без да го прекъсваш… Влюбих се! Имаше участници, които бяха изумени от собствените си разсъждения! Според мен, това е едно от предимствата да говориш и да знаеш, че ще бъдеш изслушан, докрай.

Смятам, че Дарплей трябва да присъства във всяко едно семейство, във всяко едно училище, да се превърне в част от забавлението на всяко едно парти, без значение възрастта на участниците. Тази игра, за мен, е животворно съкровище, защото истинският живот е в общуването.

Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване в наши дни и защо?

Човекът е социално животно, той е „осъден” да бъде социален. От самото начало на еволюцията ние, като вид, винаги сме живели в група – племена, кланове, общности и т.н. Думите общност, общество, общуване имат един корен. Няма как да имаме здраво общество, ако няма качествено общуване между членовете му. Няма как да се развиваме, израстваме и съществуваме, ако не си споделяме, не се подкрепяме и не се учим от историята и от опита.

Днес, за съжаление, много хора свързват общуването със социалните мрежи и телефонните разговори. Не отричам, че тези форми на комуникация имат и положителна страна, но има нещо особено тревожно и то идва от факта, че все повече хора, по една или друга причина, го предпочитат пред живия контакт. Моят личен опит с деца, засегнати от проблема с употребата на психоактивни вещества, сочи, че липсата на общуване, неумението да изслушаш човека срещу себе си, е един от водещите фактори, довели до такава употреба и ако не се коригира комуникацията в семейството, ако липсва СПОДЕЛЯНЕ, ИЗСЛУШВАНЕ и ПОДКРЕПА, в повечето случаи води до проблемна употреба и зависимост.

Разбира се, че има нужда от „механизъм” за изслушване, защото много често хората, в желанието си да изкажат или да наложат своето мнение, пропускат или дори грубо и критично отхвърлят съществуването на друга гледна точка. И в крайна сметка, замислете се, всички проблеми в личен и в глобален мащаб се зараждат именно, защото не се изслушваме, а интерпретираме собствените си виждания и очаквания във всяка една ситуация.

Замислете се, колко често в забързаното ни ежедневие чуваме: „Нали ме разбираш?”, но често под формата на риторичен въпрос. А дали наистина сме разбрани? Няма как да бъдеш в главата на другия, а да не говорим пък за тоталното различие между женския и мъжкия начин на мислене. Единственият начин за хармонични и здравословни взаимоотношения е в говоренето и изслушването.

И не на последно място, искам да кажа, че човек понякога просто спира да говори и да споделя, когато осъзнае, че не го слушат и… веригата на общуването е прекъсната. И какво ни остава? Една невербална комуникация между едни сърдити, наранени, обидени и гневни лица, често водеща до някакъв вид агресия. Аз не искам това! Аз искам да говорим, да се изслушваме и да се чуваме, да уважаваме мнението на другия.

Вярвате ли, че Дарплей може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Нямам търпение да направим играта част от времето ни за отмора, забавление и взаимно обогатяване. Категорично смятам, че тази игра може да донесе само положително развитие на общуването между хората от всички възрасти.  Бих я използвала във всеки един удобен момент, когато съм в компания и ако можех, бих я направила част от всяко едно семейство, училище, институция. От цялото си сърце ми се иска всички да прилагаме механизма на Дарплей, под една или друга форма в нашето ежедневие. Благодаря на създателките на играта.

Posted on

Дарплей на път

Пътувате ли често? С личната си кола или се и возите с други хора? Пътуването с непознати хора също е опция. Понякога ползвам групата за споделено пътуване, когато пътувам за София. Много често е било приятно и доста общително. Говориш си с хората, споделяте си, разказвате си.

Вчера пътувах с уникален човек. Млад, на 28 години. Той шофираше. Много ме вдъхнови. Създал е хранителен продукт, смесвайки няколко супер храни. Изключително здравословен микс, който дава енергия на тялото и ти помага да се чувстваш добре. Впечатли ме страстта му, търпението и постоянството му, с което го развива. Произвежда го, пакетира и разпространява. За няколко години е постигнал много и е вдъхновен от това. Разказваше ми за пътя си и нещата, през които е минал, в колата.

Аз го слушах с голям интерес, задавах въпроси, разпознавах нашата история с ДАРПЛЕЙ в неговата и постоянно правех паралели, връзки, аналогии. Говореше много, на задната седалка имаше още 2 момчета, които мълчаха през по-голямата част от времето. Едното на моменти се включваше, другото въобще не. Исках по някакъв начин да ги въвлека в разговора. Извадих ДАРПЛЕЙ играта от раницата си и им предложих да играем.

Изтегли карта от играта. Падна му се въпросът „България за мен е…“. Усетих как той говореше спонтанно и открито, мислите нахлуваха в главата му и виждаха бял свят. Беше ми така приятно да слушам и знаех, че това щеше да има край. 3 минути свобода на мислите ти и след това е следващият човек.

Нямах търпение да изслушам и момчетата на задната седалка. Исках да усетя техния вътрешен свят, да чуя мислите им. Забелязала съм, че хората, които не говорят много, имат всъщност много да кажат, ако им се даде пространство и възможност. И да, те говориха и ми беше така хубаво да ги чуя. Да ги усетя, да им дам вниманието си. Слязоха на Севлиево. Но чувството на свързаност остана.

Дени, 12.10.2018