Posted on

Приятели на Дарплей – Светлана Николова

Моля, представете се с няколко думи (с какво се занимавате, какво Ви вдъхновява и е важно за Вас)

Казвам се Светлана Николова. Аз съм социален психолог и предучилищен и начален педагог. Значимите неща в този свят всъщност не са нещата, а отношенията между хората. Това е ѝ причината, поради която играта Дарплей ме плени от момента, който успях да я почувствам. Вдъхновението, което черпя всекидневно, идва от силната ми вяра, че животът е чудесен приятел на човека, стига да умее да го цени.

Откъде научихте за Дарплей?

Радвам се да споделя своето виждане за тази невероятна „игра“ Darplay, наричам я игра, но всъщност е нещо много по-дълбоко. Ще започна от самото начало, случи се така, че през есента на 2015 г. се запознах с едно много мило момиче на име Деница, една от създателките на играта. Тя ми показа играта и започна да ми разказва с толкова плам, за предимствата, които има играта. Сподели ми, че чрез нея човек се научава не само да общува с хората свободно, но може да се отпусне да говори на някой от 5-те езика, които са включени в картите, разбира се чрез упражнения и постоянство.

В какви моменти лично на Вас Ви се играе Дарплей? Какво харесвате в нея?  Как се чувствате като говорите по въпрос и знаете, че няма да бъдете прекъснат?

Още отначало ми стана любопитно. Каква е тази игра?! И реших да я взема с цел изучаване на език, но се случи  нещо друго. Отначало започнах да си я играя сама, когато имах малко свободно време. В момента, в който изтеглях даден въпрос, започвах да разсъждавам, изпитвах силно желание да наблюдавам мислите си, изказани на глас. Наблюдавах и как реагираше тялото ми, на изказани от мен определени думи и какви емоции ме връхлитаха при изтичането им. След това чувството на удоволствие идваше всеки път, когато започнах да я играя със събеседник. Ставаше ми все по-интересно и важно да наблюдавам как реагират околните.

Започнах да я прилагам и с малки групи,  така разбрах уникалността на ума и различната потребност при всеки един от нас. Имаше такива, които слушаха и чакаха с нетърпение своя ред, имаше и такива, които се притесняваха от този факт, но винаги желаеха отново да повторят играта.

Къде и с кого играете най-често? Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Започнах да прилагам играта в практиката си с клиенти, колеги, приятели, познати. Случвало ми се е да я играя в парка с непознати, а най-голямо щастие ми е доставяло, когато я играех с децата, голяма забава.

Последно се сещам за едно дете на 10 г., казваше се Анна. Толкова много разбрах от това момиченце, че дълго след това размишлявах. Още ми е пред очите… беше толкова щастлива, че има възможност да мисли, разсъждава и изказва всичко, което знае без някой да я прекъсне или поучава. Просто говори и говори. Очите на това дете ставаха все по-светещи, а гласът все по-уверен в думите, които казваше. Запомних, че на въпроса „Животът е …“ тя направи накрая едно обобщение „Животът, това е начин на живот, всеки сам избира, но най-добър е здравословният начин на живот, за това обаче е нужно да има човек силна воля.“ А на въпроса “Учителят за мен е…“ толкова бързо ми изстреля „Това е човек, който може да изслушва“ и продължи…

Толкова малка, а говори толкова мъдро. Докосна ме силно и ме замисли за начина, по който общуваме в днешно време. Казах си, колко много би могла да помогне Дарплей на хората в ежедневието им, само чрез обръщане на една карта и 3-минутно време за изслушване. Това е игра, която развива личността и й помага да придобие увереност и стремеж за живота.

Вярвам, че всеки който играе, ще разбере силата на мисълта си и ще бъде вдъхновен за бъдещето.

Posted on

Дарплей с непознат в автобуса

Още когато направихме ДАРПЛЕЙ преди години, си мислехме колко би било приятно и свързващо непознати хора да играят. Да си теглят карта, да говорят, да споделят. И къде най-често се случва да седнеш до непознат за по-дълго време, заставен от обстоятелствата. Докато пътуваш, например или чакаш на някоя опашка. При пътуване е по-подходящо, защото е по-дълго и по-предразполагащо.

Преди години пътувах с автобус и на задната седалка седеше известен писател. Престраших се и му предложих да играем ДАРПЛЕЙ. Той ми отказа. Пътувахме към Габрово и явно имаше презентация на книга там. Предположих, че е искал да остане сам с мислите си. И това е окей. Искаше ми се да му покажа играта, да я преживее, да я сподели с хора и те да я играят. Но не се случи точно така.

Онзи ден обаче пътувах от София към Търново с автобус. До мен нямаше никой. Сложих си раничката да се разполага на съседната седалка и потънах в мислите си докато се редуваха картини през прозореца. Някъде около Ловеч автобусът спря и се качи възрастен господин на около 70 години с бастун. Беше с побеляла коса и очила. Мястото му беше до моето. Той се настани и му помогнах да си сложи колана. Обади се по телефона и по начина, по който се изразяваше, усетих интелекта му, изграждан през годините.  Заговори ме за времето, попита ме накъде пътувам, помисли, че съм студентка и това ме поласка. Разказах му за танцовия фестивал в Румъния, на който бях. Беше му интересно. На свой ред аз също го попитах това-онова. Оказа, се, че е художник и архитект. Очите му бяха сини и живи и много фокусирани.

Ръката ми сама посегна към раницата ми и извади торбичката с ДАРПЛЕЙ. Исках да му покажа нашата  игра за свързване и общуване. Предложих му да играем. Той прие с охота. Изтегли карта „Какво е страх и как се преодолява?“. Този въпрос ми се падаше за втори път този уикенд. Явно трябваше да говоря и да слушам за него. Първи беше възрастният господин. Впечатли ме начинът, по който говореше, спокойно и следеше времето си. Мисълта му течеше гладко. Разсъждаваше на глас и му беше приятно. В края на трите минути сам приключи. След това изслуша мен. Не ме прекъсваше. Беше един незабравим момент на уважение и свързване. Първата ми ДАРПЛЕЙ игра с непознат в автобус. Тази събота ще пътувам до Стара Загора с влак. Познайте какво ще имам в раницата.

Дени, 8.05.2018

Posted on

DARPLAY кръг с родители и деца

Обявихме ДАРПЛЕЙ кръг в Търново на 17-ти март за всеки, който иска да играе. Беше събота и не знаехме кой ще дойде.  Стана 4 ч. следобед и се звънна на входната врата. Беше Светлана с двете си момиченца, Никол и Ели, на 10 и 11 години. Дойдоха и още две приятелки, Светлана и Детелина. Нашето ДАРПЛЕЙ кръгче се заформи – четирима възрастни и две деца. Обяснихме накратко правилата и започнахме да си теглим по карта. Всеки си теглеше и говореше.

Първа беше Светлето, моята приятелка. Говори за Вярата, имаше 3 минути. Наблюдавах децата, те слушаха, не прекъсваха. Играеха за първи път. Понякога, когато възрастни играят, най-трудно им е да слушат и да не прекъсват. Тези две деца го правеха естествено.

Вървяхме по посока на часовниковата стрелка. След това бях аз, падна ми се карта за здравословния начин на живот. Беше ми много приятно да разсъждавам по нея. Децата слушаха, мислех си, че ще изгубят внимание, но не… те слушаха с интерес.

Дойде ред на Никол, тя е на 11 г. Падна й се въпрос за Любовта. Тя говореше спонтанно, без да се замисля, за Любовта между хората, между децата, в семейството. Майка й я слушаше с интерес. Ние също. След нея беше сестра й. Ели е различна, по-концентрирана и събрана. Тя говореше какво означава да живееш пълноценно в настоящето. Изненадах се колко подредени мисли и разсъждения в едно 10 годишно момиченце. Усещаше се сила и воля в изказа й. Мисля, че и майка им се изненада много приятно да чуе тези хубави мисли и разсъждения от двете си деца. Изслушваше ги с интерес и ги похвалваше в края. Преоткриваше ги сякаш. Те грейваха.

След първия кръг си теглихме нови въпроси и този път рисувахме отговора им и говорихме по картинките си. Забавно и визуално.

 

На излизане Ели и Никол казаха, че ДАРПЛЕЙ е най-хубавото, което им се беше случило тази събота. Аз попитах Ели кое й е харесало най-много в играта, тя каза, „Когато говорихме.“ Замислих се, колко ли е важно за едно дете да може да изрази спокойно какво мисли и да се почувства прието. Написаха на дъската „Аз обичам Darplay.“ Светлето и Детелина се усмихваха. И на мен ми беше хубаво.

 

Дени, 17.03.2018, Велико Търново

Posted on

Интервю с Милена и Бари за книгата „Шепа случки за доброто“

Преводът е един вид съавторство. Как се чувствахте докато сътворявахте текста на английски? Кой ви е любимият герой от приказките?

Милена Милева-Фено: „Шепа случки за доброто“ е един от най-чаровните проекти, над който сме работили. Повечето от текстовете, над които работим като преводачи и редактори, са „суха“ материя, така че за нас този проект беше като капката вода за жадната кравичка и нейното теленце в едноименната приказка на Енио и Ани и „напои“ нашето въображение и емоции. Любимият ми герой от приказките е Капката вода.

Бари Фено: Моят любим герой е Никола.

Кое ви впечатли най-много като послание в книгата?

Най-много ни впечатли това, че приказките са насочени към развиване у децата на умението да забелязват и ценят ежедневните неща. Това е много ключов момент при възпитанието, защото е предпоставка за воденето на осъзнат и пълноценен живот.

Въпрос към Милена: Вашата професия е свързана с литературата. Как усетихте текста?

Когато превеждам книга, се стремя да поема по-скоро занаятчийска функция, отколкото творческа. За мен главното задължение на преводача е да бъде „гласът“ или „перото“ (както е в случая) на оригиналния автор на превежданото слово. Като преводач за мен беше важно всичко да звучи автентично на английски като остане максимално близо до българския текст. Тук изключителна заслуга имаше обратната връзка, която получавахме от Енио и Ани – обсъдихме заедно техните критични бележки като те, от своя страна, бяха достатъчно толерантни да не гонят буквализъм, а да се доверят на нашия опит и предложения там, където английската фразеология налагаше малко по-различно звучене от българския изказ.

Що се отнася до литературната страна на нещата, за мен тези приказки са неизчерпаем източник на символи и ценностни уроци. При първи прочит най-силно изпъква техният социален елемент – можем да интерпретираме „Старият стол“ и „Детското чадърче“ като приказки за отдаване нужното внимание на вещите, които ни служат в ежедневието.

Обаче, човек може да отнесе тази поука и отношение и на едно по-дълбоко ниво – като благодарност и уважение към незабележимите хора от нашето ежедневие – онези, които „овеществяваме“ чрез нашето незачитане на тяхното присъствие и служба. Например, това биха били хората, които почистват улицата или тоалетната в Мола, тези, които се грижат за събирането на отпадъците, работниците на полето и т.н. – хора, които обикновено не виждаме, когато минем покрай тях, а които вършат толкова много за обществото, но чиито труд често остава лишен от внимание и признание.

Също, друг изключително важен социално-психологически момент е смелостта да бъдеш индивидуалист („Житното зрънце“ и „Капката вода“), но без да бъдеш самовлюбен („Мръсната чаша“). В „Житното зрънце“ този индивидуализъм се проявява в това да вярваш в „тънкото гласче“, което ти диктува различен модел на поведение, да имаш търпение и да си последователен, за да постигнеш нещо различно и по-устойчиво като резултат от това, което обществото ти диктува („Сдъвчи го бързо и поне за малко гладът ти ще премине“). Докато в „Капката вода“ индивидуализмът на Капката идва от нейното желание не просто да се „забавлява“ с групата в облака като тормози хората долу, а да осмисли живота си като бъде в услуга на другите.

Друг елемент в тези приказки, който особено ме развълнува (в „Старият стол“), е особено важната за идното поколение тема за отношението към околната среда. Ние, живущите в Западната култура, в настоящия момент присъстваме на тази планета главно в ролята на потребители. Може и да нямаме знание или влияние върху това къде, от кого и при какви условия са създадени вещите от нашето ежедневие, но затова пък носим отговорност към „живота“ на всичко, което ползваме. Важно е децата още от ранна възраст да проумеят, че всяка вещ може да бъде изритана през прозореца, образно казано (или хвърлена на бунището, практически казано) като ненужен боклук, но с усилие и желание може да бъде и превърната в нещо „най-“ (в случая – в „най-удобния стол“, на който Бездел сяда след като Дейно го е поправил).

Не на последно място, ценността на тези приказки е и в тяхното „мета“ въздействие – те развиват у децата и здравословната – от психологична гледна точка – практика да осъзнават тяхното тук и сега като забелязват всички елементи от обкръжаващия ги свят и правят съзнателен избор за своята роля по отношение на тях.

Въпрос към Бари: Има ли разлика между американските и българските приказки?

Това е много труден въпрос за мен, защото не съм израснал в „типично“ американско семейство. Всъщност, израснах в типичното американско семейство, дотолкова, доколкото Америка досега се считаше за страна, съставена от имигранти – и двамата ми родители са унгарци по рождение и аз бях първо поколение американец, но книжките, които ми четеше майка ми като малък си бяха класическите европейски приказки на Шарл Перо и Братя Грим – Червената Шапчица, Трите прасенца, Хензел и Гретел и пр. Единствената американска „приказка“, за която се срещам, е „Локомотивчето, което можеше“ (Тhe Little Engine that Could). Поуката в историята за това локомотивче е, че ако имаш мечта и работиш много упорито за осъществяването й, ще успееш дори и ако не са налице всичките предпоставки за това – доста характерна ценност за американците, като се замисля.

Кои бяха любимите ви приказки като дете?

Бари: Като малък главно играех футбол и всякакви други спортове с баща ми. От детските книжки си спомням само „Мечките Беренстийн“ (The Berenstain Bears) и „Жабите – приятели“ (Frog and Toad).

Милена: Майка ми беше учителка по литература и ме научи да чета много рано. Любимите ми приказки бяха на Ханс Кристиан Андерсен (особено „Цветята на малката Ида“ и „Снежната кралица“). Също си спомням, че ми пускаха на грамофонна плоча „Каменното цвете“ – чудесно озвучена руска приказка. Имам и много ярък спомен за книжка с Индийски приказки – не че си спомням самите приказки, но помня, че много се захласвах по прекрасните илюстрации.

Авторът на Шепа случки, Енио, е роден и израснал в малък италиански град в Италия в полите на националния парк Майела, красива част от планинската верига на Апенините, място с богат фолклор и местни традиции. Ти Бари, къде си роден? (към двамата): Разкажете ни повече за местността, където живеете в България?

Бари: Роден съм в Калифорния, но когато съм бил едва на 9 месеца родителите ми се местят да живеят в Мюнхен, където прекарвам детството си до петата си година. След като се върнахме в Щатите, нашите се местеха много често от щат в щат в търсене на работа и нови преживявания. Местата, които ме формираха най-много като характер и отношение към света, бяха онези, където природата имаше най-силно присъствие – Колорадо със Скалистите планини и Калифорния с вековните гори (the Redwoods).

Милена: аз съм родом от Пловдив, но след като с Бари се върнахме в България след 13 години живот в САЩ, ние решихме, че искаме да поживеем на място, където можем да сме в ежедневен досег с природата. След осеммесечно търсене се установихме в едно село в Средна гора и до ден-днешен се опитваме да адаптираме идеалите и мечтите си към реалността на живота при тежките битови условия, които предлага една 90-годишна къща в малко селце в края на пътя. Куриозното е, че може и да нямаме топла вода и вътрешна баня и тоалетна, но имаме 4G Интернет.

Анна и Енио Коласанте са българо-италиански авторски колектив, родил „Шепа случки за доброто“, а вие, Милена и Бари, сътворявате текста на превода на английски. Какви са предизвикателствата и удоволствието да се работи в екип с любимия човек?

Когато започвахме живота си като самостоятелни възрастни индивиди в Щатите, в един момент се оказахме в противоположни смени и осъзнахме, че трудовият ни ритъм ни разделя и отдалечава. Затова направихме съзнателния избор винаги да работим такава работа, която да можем да извършваме като екип – работили сме в био ферма в Калифорния, като „родители“ на 9 (социално слаби или изоставени) деца към една частна организация в Илиноис, като производители на билкови екстракти в Орегон и сега – като редакционно-преводачески екип в България. Тъй като в професионален и житейски план винаги сме се развивали в сходни посоки, работата, която вършим заедно, е в пъти по-качествена и плавна, отколкото работата, свършена с индивидуални усилия. Затова за нас дейността в екип с любим човек не носи предизвикателства, а само удоволствие.

Вие самите правите нещата с много сърце. Сътворявайки историята за Никола, който намира своето призвание в „Житното зрънце“ на майстор-хлебар, както и на героя, който с любов ремонтира Стария стол, забелязвате ли около себе си хора, трудолюбиви и всеотдайни?

Да, има много хора около нас, които са запалени от някаква идея и работят неуморно, за да я осъществят.

Снимки: личен архив

Posted on

Интервю с Николай Узунов за книгата „Шепа случки за доброто“

Вие сте нарисували илюстрациите към две от приказките в детската книга „Шепа случки за доброто„. Завършили сте „Графика и реклама“ в University for Applied Arts Vienna (Университета за приложни изкуства във Виена). Как решихте да се занимавате професионално с илюстрации? Как започнахте?

Рисувам откакто се помня. Изборът ми да уча графика и реклама стана малко по случайност, тъй като първата година в университета следвах архитектура. След като осъзнах, че това не е посоката, в която искам да се развивам, започнах да търся специалност по-близка до илюстрацията. Така открих класа за графика и реклама на същия университет, в който бях започнал. Много от принципите на илюстрацията се прилагат и в сфери като графичния дизайн, типографията и фотографията. Реших да се концентрирам върху илюстрацията и concept design.

Кои бяха предизвикателствата пред Вас, свързани с илюстрациите на приказките „Житното зрънце“ и „Старият стол“?

Целевата група. Смятам, че да илюстрираш детски приказки крие доста различни предизвикателства от тези при илюстрациите, предназначени за възрастни. С порастването и формирането ни като личностни ние до голяма степен се научаваме, какво да харесваме. Като „възрастни“ често сме склонни да се възхитим на нещо само заради техниката и комплексността на изработката му. При децата всичко е много по-първично и емоционално. Това и фактът, че нямам толкова опит в областта на детската илюстрация, направи проекта предизвикателен, но и доста интересен. Трябваше да се опитам да си спомня, какво е разпалвало въображението ми като дете.

Коя част от сюжета на приказката „Житното зърно“ Ви се отдаде най-лесно? А в сюжета на „Старият стол“?

Разработката на героите и начина, по който изглеждат. За мен това винаги е най-интересната и приятна част. Една история никога не съществува във вакуум. Обичам да си представям как героите са стигнали до даден момент от живота си и какво се случва с тях след сюжетната развръзка. Особеното при „Старият стол“ беше, че главният герой е неодушевен предмет, но трябваше да е способен да изразява доста емоции.

Освен огромен талант и усилия, какво според Вас е нужно за успеха?

Аз не вярвам в таланта, така че бих казал доста усилия. Това и позитивното мислене – с правилната нагласа усилията далеч не са толкова неприятни. Бих добавил и късмет, но това зависи от начина, по който всеки дефинира успеха сам за себе си. Ако успехът за мен е да стана най-богатият човек в света, вероятно няма да бъда щастлив, колкото и усилия да вложа. Но ако под успешен имам предвид да мога да се издържам и развивам в дадена сфера, като илюстрацията например, тогава шансовете са реалистични дори и без много късмет. Всичко е въпрос на адекватна мотивация и реалистични цели.

Как рисувате? Рисувате ли първо на хартия или използвате дигитални инструменти?

Когато работя, почти винаги рисувам дигитално. И въпреки това свободното си време главно прекарвам над добрия стар скицник.

Спомняте ли си коя Ви беше любимата приказка като дете? Имате ли любими илюстрации от световната класика приказки?

Една от любимите ми илюстрирани книги като малък беше “Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада“ на Ено Рауд. Става дума за трима аутсайдъри, които стават най-добри приятели. Помня, че историите им бяха изключително странни. Техните чудати навици осмисляха живота им. Илюстрациите също бяха страхотни.

Какво ви вдъхновява във Вашата работа? А в живота?

Може би творби като тази, която току-що споменах. Абсурдни, нелепи, балансиращи между необикновеното и клишето. Определени истории са толкова невероятни, но в същото време звучат странно познато. Въпреки всичко моментално се асоциираме с тях. Като илюстратор и консепт дизайнер част от работата ми е да търся точно тази златна среда.

Снимки: личен архив

Posted on

Философски колоквиум във Велико Търново

Велико Търново. 21-ви, 22-ри и 23-ти март. 3 дни философи от разнообразни страни – Испания, Братислава, Полша, Америка, Япония, Австрия, Индия и България, събрани на философски колоквиум. Всеки с тема, която представяше и дискусия след това. Шапката на колоквиума „Глобално мислене, локално съществуване“ беше доста гостоприемна за интересни презентации. Моята беше на тема „ДАРПЛЕЙ – да изградиш общност от различия.“

Фокусът беше ИЗСЛУШВАНЕТО като свързваща спойка между хората, които могат да имат различни мнения и гледни точки. И всички те искат да споделят, да чуят мислите си на глас и да получат приемане и място за съществуване. Различните гледни точки са богатство и излезли наяве, те формират парченца от един по-голям пъзел. В центъра е една идея, една карта от ДАРПЛЕЙ. И тя чака да бъде огряна, развита. Различните мнения на хората, които играят, са просто различни ъгли, от които хвърляме светлина на нея. Допълват се и я осветяват по-пълно. Така идеята расте, обогатява се от хората, и те създават общност около себе си, основана на приемане, разбиране и уважение.

За това говорих около 10 минути изправена пред погледите на професори, доценти, преподаватели и студенти по философия на високо международно ниво. Чувствах се леко притеснена от това, че презентацията ми може би не е на тяхното академично ниво. Но пък имах много страст в себе си и горях във всичко, което излизаше от устата ми.

Преди мен беше една индийка, тя говореше за важността на чувствата, да ги наблюдаваме и да анализираме как се чувстваме при правене на различни дейности. След това съветваше да медитираме и да осъзнаем какво всъщност ни е приятно да правим в Живота, какво ни мотивира. Вдъхнових се от посланието й, взех една топка и я пуснах в аудиторията. Помолих всеки да каже как се чувства и какво го прави щастлив. Беше спонтанно и приятно. За 5 минути всички споделихме, чухме се. Индивидуалното чувство и „щастие“ беше прието и ние изградихме малка общност. И да, общността е къща, в основата е смисълът, конструкцията се държи от емоциите.

В края трима от преподавателите искаха да си вземат игра за да играят със своите студенти. Единият от тях, японецът Томо, каза, че ще играе с тях на „философското“ кафе, които си организират в Токио. ДАРПЛЕЙ отива в Токио!!!

Вечерта отидохме на механа. Томо извади картите и започна да ни пита какво мислим по тези ДАРПЛЕЙ въпроси. Беше толкова хубаво. Почувствах тих екстаз, споделяхме един смисъл. Смисъла на Въпросите и Изслушването. Янтра спокойно течеше на 100 метра под нас, обляна от светлините на прекрасно Търново.

Дени, 23-ти март 2018

Posted on

Интервю с Мелина-Елина Бондокова за книгата „Шепа случки за доброто“

Вие сте нарисували илюстрациите към две от приказките в детската книга „Шепа случки за доброто“ – „Капката вода“ и „Малкото чадърче“. Какво е за Вас водата? Какво асоциирате с нея? Казват, че водата символизира адаптивността, как се чувствахте докато рисувате капката вода?

Водата е начало, живот, чистота, безкрайност, магична материя.

Стилистиката на капката е леко наивна. Чисто по детски тя е разказана в прости форми без контур и ограничения. В представите ми това е историята, която най-лесно би стигнала от най-малкия до най-големия читател.

За коя от двете приказки направихте първо илюстрациите? С коя приказка започнахте?

Първо илюстрирах „чадърчето“. Първата история, която прочетох. Още помня емоцията, която ми донесе срещата с тези текстове. Бях впечатлена колко леко вървят, колко ясно изплуваха образите в главата ми, колко непринудено станах близка с героите.

Образите ни въздействат на емоционално ниво. Как избрахте цветовата гама в приказките?

Цветовете си идват сами, тях никой не ги е канил. Отново всичко е на емоционално ниво, това е срещата на читател и текст. Магия!

Подред ли рисувахте илюстрациите според сюжета?

Да. Текстът носи ритъм и ключови ситуации. Той те води и определя акцентите, илюстрациите.

Коя от репликите или сцените от приказките остави най-ярък спомен у Вас, след като ги прочетохте за първи път?

Не са  конкретни. Харесвам как добродетелите на героите са извлечени от чистотата на деската наивност. Героите разбират света като деца, носят тяхната емоционалност без да анализират, без да чакат изгода, похвала, поощрение… без задни мисли и предразсъдъци.

Нещо, което ние губим в годините на израстване. Хората го наричат опит, аз му казвам обременяване. Децата живеят за тук и сега, без да мислят за последиците. Ние живеем за последиците и за това живеем в постоянен страх и стрес.

Кои илюстрации от световната класика приказки са Ви любими?

Много са! Ще трябва да многословнича за всеки по отделно.

Всяка илюстрация носи послание, вътрешна емоционалност. Няма илюстрации, които не харесваме, има такива които не разбираме. Ценете труда на хората, дори да изглежда незначителен. Това време е отделено за вас.

Как решихте да се занимавате професионално с илюстрации? Как започнахте?

Имам да пиша толкова много по този въпрос… а трябва да го събера в две изречения.
Детство, наивност, безкрайност, приятелство, бягство, минало, бъдеще, надежда, тъга, неразбиране, човечност, живот, цел, вселена, болка, инат, себеизразяване, доверие, цел…

Това е. Надявам се всеки да намери своята котва, която да го държи в спокойни води.

Снимки: Мелина-Елина Бондокова

Мелина е завършила анимация в София. Тя е илюстратор на книги и комикси. Създава късометражни анимационни филми, някои от които участват на различни фестивали у нас, в Румъния, Италия и Великобритания и се радват на признание и успех. Работи активно като един от основателите на Креативно студио Павилион.

Снимки: личен архив

Posted on

Интервю с Енио Коласанте за книгата „Шепа случки за доброто“

Какво ви доведе в България?

Дойдох по работа, но срещнах Любовта на живота си. Сега съм тук и обединявам любов, работа и семейство и се старая винаги да намирам време за красотите на тази страна.

Какви прилики намирате между българските и италианските приказки?

Културата на двете страни е много близка, ценностите и вярата  –  също. Така е и с приказките.

На какво са базирани приказките в книгата „Шепа случки за доброто“? На опит, преживявания, нещо, което искахте да споделите с децата?

Когато разказвах историите на Антонио, не знаех предварително какво ще се случи в тях. Гледах да имат послание, защото съм израстнал в семейство, в което ценностите винаги са били изключително важни. Има много нюанси на лошото и доброто и зависи от нас самите къде минава границата. Приказките имат за цел да покажат това на децата.

Как реагираха вашите деца?

Измислих ги една лятна вечер, когато Антонио беше в прегръдките ми и искаше да бъде само с мен. Той посочваше различни предмети наоколо и искаше да чуе приказка за тях – така се родиха главните герои. И всъщност не осъзнавах какво разказвам. Това, което ме водеше да продължавам, беше неговото любопитство, с което слушаше. Колкото по-заинтригуван ставаше той, толкова повече ми идваше отвътре да разказвам, като и аз самият не знаех какво ще се случи с героите накрая.

Искат ли да им ги разказвате отново и отново?

Да, в някои дни харесват повече едни приказки, в други моменти – други. Обичат главните герои и харесват развръзката.

Как реагираха децата, когато видяха приказките в книга с истински илюстрации към тях?

Ентусиазирано!

Ани добавя: Взеха книжката и започнаха да ни разказват и показват какво се случва вътре, сякаш винаги са си били нарисувани. Веднага познаха и харесаха героите.

Случвало ли ви се е да ги прочетете или разкажете на деца на познати или роднини?

Да, на Бъдни вечер ги четохме на семейството в Италия. Беше незабравима атмосфера, племенниците ми четяха заедно с мен и всички слушаха и мислеха над чутото.

Някой друг споделял ли е с вас какви са реакциите на други малки читатели към тях?

Да, споделяли са близки, които са ги чели на децата си. В приказките има много от мен, а аз дадох книгата на приятели и те, обичайки мен, обичат и приказките. Много съм любопитен как ще реагират децата на тях, след като книгата излезе от печат.

Коя е любимата ви приказка от детството?

Книгата „Приключенията на Том Сойер“ винаги много ми е харесвала както и басните на Езоп и разбира се Джани Родари, с когото е отраснало всяко италианско дете 🙂

В „Шепа случки за доброто“ е разгледана под различни ъгли дълговечната тема за сблъсъка между доброто и злото. Какви са поуките от приказките?

В тях доброто има много проявления – кураж, обич към ближния, вяра в себе си, уважение, разбиране, помощ, благодарност. Когато нещата се правят с любов, те са правилни. Лошото се крие под различни дрехи – завист, неудовлетвореност, в арогантността… но когато има любов и страст, доброто винаги триумфира.

На кой от героите на „Шепа случки за доброто“ се оприличавате?

Енио: Във всички има много от мен. Който ме познава добре, ще види в приказките толкова много от мен самия, колкото и аз не предполагам. Ако трябва да избера един герой, това е Никола от приказката „Житното зрънце“ (не само защото си приличаме на илюстрациите). За мен е важно да градя и да закрилям това, което обичам и в което вярвам.

Ани се включва: Чашата чувствам особено близка, може би и затова избрах да се опитам именно нея да илюстрирам.

Това е проект, в който участват много светли хора, които влагат сърцето си в него. Той носи голям заряд от любов. Това е, което ми се иска да стигне до децата.

Тук можете да харесате страничката на книгата във fb и да следите новостите около нея: https://www.facebook.com/forakindheart/

***

Създадената през 2009 г. комуникативна игра Darplay носи незабравими мигове на спокойно говорене и изслушване. През 2014 г. започнахме поредица от книги Interview Play за учене на езици и развиване на комуникативни умения чрез игра на интервю. Първите тиражи осъществихме с „Издателство Ина“, за което сме им много благодарни.

В края на 2017 г. Darplay пое издателската дейност на проектите, обединени от мотото „Учене чрез общуване“ – обмяна на опит, идеи и ценности. Learning through Communication.

Детските книги са ни на сърце и сме щастливи да подкрепим семейството на Анна и Енио Коласанте в сбъдването на тяхна книга, измислена за двете им дечица, която ще излезе и за по-широка публика през пролетта на 2018 г.

Книгата „Шепа случки за доброто“ е двуезична на български и английски и на български и италиански език, тъй като таткото е италианец и е главният разказвач на историите.

Posted on

8 март – една споделена женственост

Питагор е знаел, че числата имат послание, смисъл и значение. Изучавал ги е години наред. Осмицата е безкрай, символ на безвремието. Единствената цифра, която е затворена. А пък 8-ми март е празник на жената. Нима е случайно? Нима жената се зарежда от безкрайна и неизчерпаема енергия?

Това си говорихме с моите три приятелки, с които празнувахме снощи. Светланка ни организира, запази ни място в едно приятно заведение с приглушена светлина и старинни лампи. Дойдох последна, настаних се и попаднахме в един водовъртеж от разговори и споделяния. Бяхме седнали две по две, две въздушни и огнени стихии, пълни с истории за разказване.  След час разбъркани приказки Светланка извади Дарплей от дамската си чанта. Винаги я носи със себе си и играе винаги, когато може. Притихнахме. Всеки си изтегли карта и говори по нея. Слушахме. Ани играеше за първи път, вълнуваше се дали ще може да подреди и изкаже мислите си. Хареса й много. Шумното „А, У“ отстъпи място на една медитативна вълна, която се разля меко около нас.

Пуснаха нежна българска естрада. Завъртяхме едно кръгче. Искахме пак. Този път изтеглихме само една карта за всички. Падна се „ Виждам красота в…“. Всяка от нас говореше от душата си и красотата излезе от нея. Излезе по различен начин. И се разля наоколо. Момичетата от съседната маса се чудеха с какво се забавляваме така атрактивно. Показахме им играта. Искаха да опитат.

Детелина презентира ДАРПЛЕЙ с усмивка. „Това е най-яката игра. Възбужда мозъка ти.

С хубава българска музика като фон удоволствието расте. Храната и питието дори са по-вкусни. Времето спира. Усещаш безкрая….

Дени, 8.03.2018

Posted on

Енергия от хората за хората

Отидох във Варна по покана на един приятел на име Оги Карам. Той харесва играта и иска да организира събития с Дарплей във Варна. Искаше да види на живо как се води такова събитие. „Чудесен повод да представя играта и да я преживеем заедно“, си казах.

Обожавам да играя Дарплей с непознати. През годините съм играла със стотици хора и тези 3 минути отварят врата и се открива един нов свят. Интересен, богат и красив. Вярвам че Дарплей прави света по-добър и свързан. И искам тя да бъде в живота ни, всеки ден и навсякъде.

Отидох с автобус. Взех си двупосочен билет от Велико Търново до Варна. Събитието беше в Социалната чайна. Намерих я лесно. Влязох и ме посрещна едно много мило момче. Предложи ми чай. Видях и останалите момчета, които работят там. Имаха престилки, на които пишеше TeaHouse и отношението им беше топлокато чая, който сервираха.

Видях на практика как Социалната чайна изпълнява своята мисия да подкрепя млади хора от проблемна социална или семейна среда, като им създава възможност за независим начин на живот. Започват работа, учат нови неща, заети са, срещат се с хора.

Всички бяха много мили и отзивчиви и очите им светеха, като говорех с тях. Единият свиреше на пиано, другият харесваше историята, третият по време на играта сподели, че иска да се занимава с подобни социални проекти. В сърцето му гореше огън.

Бях силно впечатлена от общуването си с тях. Виждах ги за първи път, а сякаш ги познавах отдавна.

Малко след 19 ч. се събрахме около 20 човека и започнахме. Разказах им за играта, как и защо сме я създали, за експеримента с изслушването при двойки, които са имали семейни проблеми. Поговорихме си за чувствата и какво ни спира да споделяме. След това си подавахме една топка и всеки казваше как се казва и как се чувства: „напрегнат“, „спокоен“, „изморен“, „любопитен“, „развълнуван“, „сънен“.  Някои споделиха, че се чувстват изморени и спонтанно ми хрумна да направим няколко упражнения по смях в началото. От 7 години водя сесии по йога на смеха и от опит знам големия ефект на малките и смешни упражнения по смях. Станахме, наредихме се в кръгче и се посмяхме. Изморените бяха качили нивото с „една идея“ след 5 минути смях. От смеха тялото се насища с кислород. Идеален момент за Дарплей.

Изтеглихме си картончета и се разпределихме по масите. На картончетата имаше указания кой на коя маса е и какъв е редът на говорене. Първият кръг е най-труден. Една карта Дарплей и четири мнения по нея. Изслушване без прекъсване. Ако не си свикнал да говориш и ти се наложи да говориш 3 минути по дадена тема, може да ти се стори трудно да запълниш времето. По време на първия кръг в групата, в която бях, си помагахме с допълнителни въпроси, ако човекът, който говореше, имаше нужда. Тя постепенно отпадна при другите 3 кръга.

Сменяхме местата и темите за говорене общо 4 пъти. Играхме четири кръга. На всеки кръг нова маса, други хора, друго споделяне. Най-хубавото на Дарплей е, че можеш да си кажеш всичко. И си прав. И в края на играта разбираш, че всички са прави. Просто имат различни гледни точки по една тема. Така тя се разширява, става по-жива и близка до теб.

Завършихме отново наредени всички в кръг със споделяне. Топката премина през всеки. Нямаше уморени. Имаше трансформация. Най-споменаваните чувства бяха „зареден и обогатен“. Какво се беше случило с умората? Сякаш се беше превърнала в светлина… в енергия, излъчвана от хората и връщаща се при тях.  Изслушването беше ключът!

Дени, 10.02.2018 г., Варна

***

КАК се чувствате в края на играта и какво осъзнахте за себе си?

„Дарплей беше като един оазис за мен през този натоварен уикенд. Дойдох и просто спазвах правилата на играта. Говорих, следях времето и изслушах другите 3-ма души на масата. Дарплей ми помага да съм тук и сега.“

„Осъзнах, че страховете които имам, не са само мои, споделят се и от други хора. Това ме успокоява и ме кара да се чувствам по-свързана с тях.“

„Много ми допадна този формат със смяна на масите. Чувствам се заредена от другите хора. Осъзнах, че 3 минути са достатъчно време за да получиш богата информация от хората и да дадеш най-доброто от себе си.“

„Чувствам се отпочинала. В началото на играта се чувствах изморена, а сега от умората няма и следа.“

„Преди да дойдем мама ми обясни къде отиваме. По време на играта ми беше много приятно да изслушвам различните мнения на хората по една тема. Чух и ценни съвети.“

„Чувствам се разсънен. Научих много интересни факти и се заредих с положителна енергия.“

„След Дарплей осъзнах колко ми е трудно да изслушвам. Чувствах се свободна да изразя емоциите си, чувствам се облекчена, обогатена и заредена.“

„Чувствам се заредена. По време на играта споделях лични неща и съм благодарна на всички, които ме изслушаха.“

„Хем се позабавлях, хем си и починах, мога да преборя стреса за седмицата.“

„Осъзнах повече отколкото си мислех, че ще осъзная.“

„Чувствам се изслушана.

„Играта беше много вдъхновяваща за мен. Осъзнах, че много ми се говори и сега си мисля да си направя блог.“