Posted on

Диалог през сърцето – Калин Георгиев

Какво Ви дава професията на психолог?

Като психолог имам удоволствието и честта да се докосвам до вселената, която всеки един човек Е! Пристъпвайки с уважение и внимание, ми се открива един дълбок и съкровен свят, който може да е объркан, неясен, непознат, но който същевременно носи огромен потенциал за движение, развитие, промяна. Пътят навътре и навън, към себе си и другите, макар понякога да е труден и тежък – ме вдъхновява и радва.

Вдъхновява ме силата, която всеки носи, когато осветлява своята душевност. Радва ме отдъхването, когато нещо си е намерило мястото. В този смисъл „психолог“ за мен не е просто професия, а най-вече призвание. Призвание да бъдеш с човека в болка и радост, в слабост и сила, докато способността да продължи сам не ни раздели 🙂

Кои са едни от най-големите предизвикателства пред съвременния човек в света, в който живеем?

Две ми се открояват най-много – съзнателност и смелост. Съзнателност да преборим собственото си невежество, арогантност и ограничения (или липсата на такива). Смелост да се изправим пред собствените си страхове и болки. И тогава наистина ще видим, че в обединението е силата. Но първата стъпка не е навън, а навътре според мен – приобщаване, свързване и интегриране на отчуждените ни части. С две думи – оцелостяване на Аза. И в това оцелостяване ще намерим своя център и мир със себе си.

Вие се занимавате с телесна осъзнатост (Somatic Mindfulness). Как помага това на хората? Разкажете ни повече.

За западния човек, който е предимно в главата, тялото остава на доста заден план. И когато е стресиран или емоционално объркан например, мислите и емоциите оставят своя отпечатък под формата на телесни усещания като тежест, свиване, стягане, напрежение в корема, гърдите, гърлото, главата, мускулите и други части. Забързани в ежедневието, ние забравяме, че това са сигнали на нервната система, чиято цел е да ни помогне, като на първо място насочва вниманието ни.

Забравили сме също, че тялото ни носи потенциала да се самолекува, самовъзстановява, възобновява. С телесната съзнателност всъщност се учим как да активираме саморегулацията на нервната система при справянето с психосоматични симптоми. Освен това въплътяваме съзнателността, което ни прави по-спокойни, присъстващи, заземени, центрирани, балансирани.

Как се промени общуването между хората в последните години според Вас?

Последните години ежедневието ни е толкова динамично, че тази забързаност определено влияе негативно върху общуването с другите. Често се очаква да разбираме и да ни разбират, защото уж използваме общ език. Не се интересуваме какво точно другият е разбрал, а често докато слушаме всъщност сме основно в собствения си смисъл за нещата. Разминаването, което следва, често е повод за конфликти на междуличностно, дори на световно ниво.

Някак си не намираме времето да поискаме обратна връзка, нито намираме енергията да изслушаме. Пропускаме, че с всеки важен и значим за нас човек е нужно ДА СЕ УЧИМ да комуникираме! Да потърсим, уеднаквим, разберем смисъла и значението на езика, който ползваме, както вербално, така и невербално. Да даваме пространство и внимание. Освен да чуваме, също да слушаме.

Какво мислите за играта Дарплей и за силата на изслушването?

Дарплей има потенциала да ни научи на качествена комуникация. Да ни свърже с другия/другите по един лек и приятен начин. Да ни даде така нужното усещане, че сме почувствани и видяни. Да надскочим собствените си притеснения и ограничения, като например „няма какво ценно да кажа“, „няма да ме разберат“, „никой не ме чува“ и т.н.

Да отдаваме това, което наричам „качествено внимание“ – внимание, освободено от оценки, осъждане, анализи, коментари. Така бихме могли да усилим тази съзнателност, която на запад наричат „майндфулнес“. С други думи – да слушаме медитативно.

Както казва Антъни де Мело – два са пътищата да се пробудим – чрез страдание и слушане. С Дарплей избирате втория!

Posted on

Начин на мислене

Моля, представете се с няколко думи 🙂

Здравейте! Казвам се Светла Станоева и преподавам английски език на деца. Правя го с голямо удоволствие и с пълно спокойствие. Децата имат нужда от внимание и смятам, че успявам да го давам. Това, което ми хрумна наскоро, е как бих могла да използвам Darplay в уроците като упражнение за говорене (speaking) в края на урока. Смятам, че Darplay е страхотна възможност!

Откъде научихте за Дарплей и как разказвате за нея?

Аз лично научих за Дарплей от фейсбук и заведох двете си деца първия път. Изумих се колко много неща не знаех за тях. Чух страшно много полезна информация за техния начин на мислене и разсъждения. Наскоро изкуших две мои приятелки. Споделих им анонса във фейсбук и мнението си за играта – интересна, забавна, вълнуваща, интригуваща, разпускаща. Така те решиха да пробват и останаха доста удовлетворени.

В какви моменти Ви се играе Дарплей?

На този етап сме играли малко, но я нося навсякъде с нас и планувам да играем по-често. Лично аз смятам, че човек се отпуска и говори спокойно и свободно по този начин.

Останах силно впечатлена как нашият татко се притесни и не можа да говори. Ние го молихме, но той ни отказа. Какъв е изводът, ами това е, че човек има нужда да се отпусне и да си изказва мнението, тръпката, вълнението. Необходимо е да се чувства предразположен. Важно е също така времето и мястото, където се провежда играта.

На мен ми се играе, когато искам да разпусна и да си поговоря на спокойствие. Доставя ми удоволствие както да говоря, така и да изслушвам. Първият път, в който отидох, доста се притеснявах да говоря, но втория бях впечатлена от себе си. Отпуснах се и говорих спокойно.

Благодарим Ви. Пожелаваме много здраве на цялото семейство и успешна учебна година!

 

Posted on

Разговор с Румяна Кралева

Нямаме търпение да ни разкажете повече за Вас и стихосбирката „Нека душата обича“. Какво ви вдъхновява?

Всичко, което е истинско – очуденият поглед на дете; вятърът – развигор, който влиза под дрешката на дърветата и прави чудеса от зелени облаци; капките дъжд в ранна пролет; усмивките на горската теменужка и кукуряк; незабравките в мочурливите витошки поляни; слънцето – пръснато над морето… не, не мога да спра… толкова много неща ме вълнуват!  А слетите устни на двама млади, забравили, че са в  метрото… И нежната прегръдка на дядото, който кротичко крепи своята баба… И още, и още. Чувствата и вълненията поддържат трепета в нас и ни носят ту радост, ту тъга , което всъщност е красотата на живота.

Спомняте ли си откога започнахте да пишете стихове?

Бях много млада. Хубавото на живота е, че той не те оставя много – много да се занимаваш с празни неща. Той ден и нощ, час подир час те задължава да правиш, да откриваш, да започваш, да завършваш, да губиш и да побеждаваш… Той е мощен двигател и постоянно те поставя в различни ситуации, среща те с различни хора, сваля те и те извисява.

Няма време за вайкане. Стиховете ме съпътстваха постоянно. Бях немърлива. Нищо не пазех, нищо не ценях. Пишех ги в различни служебни тефтери, в белите полета на прочетена книга, в надраскани с децата ми листи… навсякъде. Като че ли с / и чрез тях/ реагирах на всичко, което ме вълнува. Тази реакция оставаше там самотна и забравена.

Когато дъщеря ми става първолак, измислих й име – Румка Дебелунка и в къщи се забавлявахме с това забавно момиченце, което  пееше:

„Аз съм Румка Дебелунка – палава хитрунка,

буквичките знае, с моливче чертае“.

По-късно във времето дъщеря ми често боледуваше и я изпращах в детския санаториум в град Хисар. За да не ми липсва, често й правех саморъчни книжки с изрязани и налепени картинки, в които й разказвах разни смешки в стихчета: Румка Дебелунка на пързалката, Румка Дебелунка – готвачка, Червените ботушки на Румка и т.н. По-късно те станаха и основа за първите детски книжки „Румка Дебелунка“, издадени през 1992-94 г.

Имате ли специално място или време за творчество?

Като първа реакция и първи импулс стихът мога да напиша навсякъде – в парка, в старата си къща в с. Дълбок дол до град Троян, в чужбина, в леглото си.

Всичко, което сега издавам, е писано преди години – отдушник на мъката, шарения на определена ситуация или пък – мое отношение към човешки или държавни недомислици.

Нямам нито определено време, нито поставена цел, нито договорено задание. Всичко е въпрос на вътрешна потребност да кажа нещо, да споделя със себе си в утрешния ден, да не забравя нещо и някаква хрумка. Често в тефтерите ми под възглавницата нанасям текстове без да паля дори нощната лампа, само и само да не забравя нещо, което мисля за важно /надали ?? / или  интересно.

Как се чувствате, докато пишете?

Спокойна, потънала в оня мой прекрасен – тъжен или весел свят, в който няма нищо друго освен моите думи, тяхната загадъчна игра, постоянното търсене на някъде забравена, но точна думичка, която реално /поне така си мисля/ изразява моето  вълнение.

Чувствам се нетленна и забравила драмите и несгодите на житието, като че ли съм в желан покой.

Във времето, когато имам  възможност да се сгуша в моите мисли и стихове, реално преживявам скитането в планината, пътуванията, разговорите и споровете с близките, дилемите… Често усещам страданието на родината си и братята си по участ, защото където и да бъда на лъскави и интересни места, аз се чувствам чужда, защото съм отскубната от земята ни, от речта ни, от песните и танците ни, от водата ни, от миризмата на сминдуха и чубрицата върху талара. И там аз не съм аз!

Какво ви дава общуването с природата?

Възражда ме. Отнема тъгата ми. Доставя ми радост всеки полъх, всяка дребна душичка, която изпълнява своята важна мисия в Космоса. Гали ме всяка капка роса – толкова свежа и толкова мокра. Искам да тичам, да се катеря, да лягам на тревата, да заспивам така. О, колко много  любими неща вече не мога да правя. Но… преживявам ги. И това ми стига.

Повече за книгата: http://darplay.com/produkt/neka-dushata-obicha/

Posted on

Чуваемост и приемане за всеки

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Ирена Хаджиева, от Велико Търново и съм фамилен и брачен психолог.

Обичам разговорите с хора, книгите, музиката. Вдъхновение намирам всеки ден в различни неща – може да е в казана дума, чута история, снимка, звук или движение.

Важно ми е общуването, отношенията и смисъла.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За Дарплей научих от Деница. Неуморна е в нейната мисия да разпространява идеята на Дарплей. Помислих си, че играта би била добър инструмент в практиката ми. И това беше правилно решение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Още от детските си години установих, че разговорите с хората ме зареждат. Постепенно осъзнах, че не всички хора с лекота общуват помежду си, затова се зарадвах, когато видях, че играта Дарплей е съсредоточила усилията си в тази сфера от човешкото съществуване.

Днес всички говорят, от всякъде ни атакуват реклами и послания – билбордове, телевизия и радио, заливат ни непрекъснато и понякога не остава време да се изслушваме. А всеки иска да бъде чут и приет. Идеята на Дарплей да дадеш толкова време на другия да изкаже мисълта си, колкото и на себе си е чудесна.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? Вярвате ли, че тя може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Първо я играх със съпруга ми, имах нужда да се ориентирам по-добре в нея. Той е човекът, с когото мога да споделя всичко. Знаех, че дори началното объркване, което бих могла да имам (като при всяко ново нещо, което правя) на него няма да му изглежда странно.

Играла съм я с клиенти, особено с такива, които смятат, че имат комуникационни проблеми.

За така наречените „недоброволни клиенти“ (които са дошли, защото техен близък иска да бъдат „лекувани“, а не защото те самите смятат, че имат проблем) също съм я използвала като начало на разговор и намаляване на напрежението.

Ползвала съм я и при хора, които са в потиснато, мрачно настроение. Някои от тях имат нежелание да влизат в контакт, не искат да общуват с никого. Но някои от въпросите в играта успяват да докоснат нещо в душата им, да предизвикат ума им, да решат да отговорят.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

При мен дойде възрастна жена, доведена от сина си. Съпругът й беше починал година по-рано. Тя приемаше множество лекарства по повод редицата заболявания, които имаше. Синът й беше силно притеснен за нея, защото тя не искала да говори и да се храни.

Беше трудно начало, отговаряше ми едносрично и не ме поглеждаше. Минаха десетина минути, в които се опитвах да вляза в контакт с нея и тогава ми хрумна да извадя Дарплей. Споделих й, че понякога не ми се общува с другите и я попитах дали и тя е имала такива моменти. Последва потвърдително кимане, затова я попитах дали и сега е един от тези моменти.

Ново кимане.

Казах й, че понякога обичам да разглеждам тези карти и да си измислям приказки по въпросите, които са написани на тях, а после да ги разказвам на децата си. Тази дума „деца“ беше първият повод за малко по-дълъг разговор между нас. Тя имаше внуци, които живеят на друг континент. Не ги беше виждала на живо, само по скайп. Когато са били малки, им е разказвала приказки по скайпа, но сега те са пораснали и нямат много време за бъбрене с баба.

Поканих я да изтегли въпрос от картите и тя не много ентусиазирано изтегли една. Случи се „За какво си струва да се бориш?“. Пясъчният часовник отброяваше времето, но тя не говореше. Предложих да започна аз и в рамките на оставащото време й разказах за моята борба. След това й казах, че сега е неин ред и обърнах отново пясъчния часовник. Така научих, че тя има мечта да остави на внуците си умението да правят най-вкусните гозби, които може да прави. Изпитва силен страх, че ще си отиде от този свят без да го е направила, поради голямото разстояние, на което те живеят. Един много важен детайл в нейната история беше, че има внучка и от сина си, която живее заедно с нея и тя вече е отлична майсторка на баници. Оказа се, че изпитва огромно чувство на вина, защото е научила само нея на готварското изкуство, а онези деца в чуждата страна никога няма да знаят какво означава българска вита баница.

Песъчинките в часовника бяха изтекли много преди да приключи този разказ. И двете бяхме спрели да го наблюдаваме. Когато спря да говори, тя въздъхна облекчено и каза, че досега не е споделяла с никого тези свои мисли. Не искала да обиди никого, а пък и „кой ли иска да слуша старите хора“. Беше стигнала до заключението, че сигурно ще се опита по скайп да ги учи да готвят по същия начин, по който им е разказвала приказки.

Безспорно има и други начини да се започне разговор между хората. Често нямаме нужда от пясъчни часовници, които да отмерват колко време говори единият и колко другият. Рядко се случва да ни е необходимо някой да ни задава тема за разговор (както го правят картите). Но когато имаш тези инструменти в ръцете си – защо да не ги използваш?

Posted on

Общуването е възможно

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Кольо Марински, на 33 години, работя в сферата на металообработването. Вдъхновяват ме природата, изкуствата, историята и чистите по душа хора.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

Разбрах за Дарплей от Дени – една от създателките. Тя е изключително топъл, усмихнат и харизматичен човек, който ме кара да се чувствам в свои води, когато съм в нейната компания.

Дарплей ме грабна най-вече с идеята да общуваш свободно, да бъдеш изслушан и като цяло – свободно да изразиш себе си. По този начин освобождаваш душата и тялото си от излишния стрес и напрежение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Те са две изключително важни неща. Но за съжаление общуването е силно нарушено, а споделянето в 90% от случаите е мъка, тъга или някаква тревога. Тоест, ние споделяме повече лоши неща и търсим съчувствието на хората. Проблемът се корени именно в липсата на общуване очи в очи – вербална комуникация, зрителен контакт, докосване. Живеем в 21 век, в ерата на високите технологии, които макар да улесняват връзките между хората, те ни отдалечават един от друг. Бавно и сигурно. Превръщат ни в енергийни вампири и ни държат в капана на един измислен и виртуален свят.

Разбира се, че е нужен механизъм, който да накара хората отново да повярват, че общуването е възможно и без интернет. Но интернет е само малка част от причините довели до липсата на общуване.

Вярвате ли, че Дарплей може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Дарплей играх за първи път при усмихнатия ангел Дени! Отначало бях скептичен, но още след първия въпрос аз започнах да говоря, да чувствам, да се усмихвам. Защо? Ами защото бях сред хора, сред една приятелска аудитория, с която си говорихме за малките прости неща в живота. Дарплей ми помогна да превъзмогна бариерите в общуването ми с околните, да преодолея страха, че няма да бъда разбран правилно, защото в едни 3 минути, аз говоря свободно, без да ме прекъсват.

Разбира се, че горещо препоръчвам Дарплей! Бих играл навсякъде, при всяка възможност, с познати или непознати. Направете го и вие! Сега!

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Бях на поход от Велико Търново в златните гори между Боженци, Дряново и Трявна. Разходката беше чудесна. Имаше около 300 човека. Вървяхме, говорихме си, разказвахме си всякакви истории, пяхме на една голяяяма поляна, където бяхме спрели за почивка. Походът беше, дълъг и изморителен, но това нямаше грам никакво значение, защото красотите които видяхме и моментите прекарани заедно, бяха по-скъпи дори от злато. Вървяхме бавно, събирахме жълъди, с които ще се засеят нови фиданки, а те превръщайки се в нови дъбови дръвчета, да заемат своето място в гората. Накратко, включихме се в инициатива, чиято цел е да спасим гората. Но, знаете ли какво стана? Аз забравих, че нося смартфон в себе си. Забравих за социалните мрежи, а батерията на телефона ми издържа през целия ден. Причината: Бях в компанията на страхотни хора и сред дивно красива природа!

Привечер, стигнахме град Трявна. Една част от хората си тръгна с по-ранния влак към Търново, но ние решихме да останем и да пием по чаша топъл чай. Кои бяхме ние? Аз, Дени, Момчил и още един приятен мъж, Илиян. Дени извади картите Дарплей и играта, започна. Въпросът изтегли Момчил. И знаете ли, какъв беше той? „Природата е….“ – какво съвпадение, а? Поговорихме си хубаво за природата, а и не само. За връзката на човека с природата, вярата и семейните ценности. Но голямата награда след всичко това беше, че намерих нови и интересни приятели.

Posted on

Прекрасни умове

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Момчил Цонев и съм видео оператор. Вдъхновява ме природата, както и „топлите хора“.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За играта научих лично от една от създателките й – Дени.  Един от слънчевите хора в сивотата край нас. Играта ме грабна с идеята си, преди всичко. Общуването, изслушването…. време за теб, както и за събеседника, в което чуваемостта е неизбежна.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Общуването и споделянето… да, живеем в такъв етап от човешката цивилизация, че те биват пренебрегнати, или поне в цялостния и истински смисъл на двете понятия. Причините са много, различни и не на последно място – комплексни. Като започнем от забързания начин на живот, минем през стресовите ситуации в работата, новите начини за комуникация в ерата на електронните устройства.. рязко изсмукват желанието и възможността за реални контакти, изолирайки ни, колкото и да ни изглежда обратното.

Да, намирам тази игра за един макар и плах опит за завръщане към доброто старо общуване, разбира се не в класическия му вид, но все пак на фона на гореспоменатото, определено е крачка напред. Колкото до нуждата от подобни „помощни колела“ в човешкото общуване – бих нарекъл нуждата крещяща!

Къде и с кого играете Дарплей?

Къде и с кого? Основно практикувам с Деница (слънцето, което споменах по горе, помните ли?) Да, няма как да отрека, че тази игра е нещо като барометър за това… кой си, къде си… достатъчно любопитен ли си за чуждото мнение… искаш ли да се отвориш за човека отсреща и да споделиш дори и понякога съкровени твои мисли… А ЗАЩО НЕ?

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Да, де факто това бе и първата ми игра. Бях физически изморен, но с жаден ум от похода, на който се запознахме с Дени и компания. Седнахме в една сладкарничка в Трявна и изтеглих първата карта, случайно или не, в края на този ден… картата бе: „Природата е…“. Започнахме да споделяме. За по-опитните пясъчното часовниче беше кратък отрязък от време… за мен звучеше стресиращо, но с времето разбрах, че все по-малко искам да поглеждам към него. Чух прекрасни умове… и сякаш отново повярвах… в иначе поразклатената ми вяра в днешния ЧОВЕК.

P.S. Колкото и банално да звучи това… Христо Стоичков беше казал преди доста години нещо от сорта на: „…Койт’ играй – пИчели, койт’ нИ играй – нИ пИчели…“ .

Играйте „ДАРПЛЕЙ“ – удовлетворение (печалбата) е гарантирана. Никога не знаеш колко ценен човек може да стои до теб, ако не общуваш с него, нали така?

Posted on

Общуване, общност, общество

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Светла Иванова и съм на 46 години. Прекарах близо 30 години в робство на наркотиците. В момента съм втора година студентка по психология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, смела, усмихната и свободна. Свободна съм да избирам как да продължа живота си и да поема отговорност за своите решения и последствията им. Опитвам се да науча нещичко от всеки един човек и ситуация, защото не смятам, че само личният опит може да бъде от полза.  Старая се, чрез моя опит и знания, да бъда в помощ на хора, желаещи да се измъкнат от оковите на зависимостта, така съм полезна и за тях, и за самата себе си.

Паралелно с това съм си поставила и едно много сериозно предизвикателство: упорито търся ефективни методи за превенция на употребата на психоактивни вещества от деца и младежи, тъй като явлението заема все по-застрашителни позиции в техния живот.

Аз смятам, че един от факторите водещи до употребата им, тук не говоря за експериментиращите тийнейджъри, това е друга тема, а за бягство от реалността и от себе си, се корени именно в нарушената комуникация на всички нива – деца, родители, учители, институции. Всеки има нужда да говори, но когато никой не иска да го чуе, идва страхът от самотата и отчуждението.

Аз обожавам природата, вдъхновява ме хармонията й. Във всяко едно нейно проявление се старая да откривам очарование и смисъл. Има и едно друго нещо, което работи безотказно, за да стопли и вдъхнови душата ми във всяка една ситуация и състояние, това е детската усмивка, приятният звук на детски говор и смях – ето това трябва да се научим да виждаме, да слушаме и да чуваме.

Книгите, движението и музиката са другите ми благотворни стихии. Това съм аз: светла Светла, просто човек, който обича живота.

Откъде научихте за Дарплей? 

За първи път се докоснах до Дарплей във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” на Четвъртата международна студентска конференция, чието мото беше: „Аз и другите: „Перспективи на общуването“. Полк. Невена Атанасова от Военния университет беше човекът, който ни  предложи да играем на една много интересна игра, която на практика да ни илюстрира колко необятно и богато е пространството на един от най-важните елементи на общуването, а именно това да изслушаш другия, без да съдиш, без да даваш оценки, без да го прекъсваш… Влюбих се! Имаше участници, които бяха изумени от собствените си разсъждения! Според мен, това е едно от предимствата да говориш и да знаеш, че ще бъдеш изслушан, докрай.

Смятам, че Дарплей трябва да присъства във всяко едно семейство, във всяко едно училище, да се превърне в част от забавлението на всяко едно парти, без значение възрастта на участниците. Тази игра, за мен, е животворно съкровище, защото истинският живот е в общуването.

Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване в наши дни и защо?

Човекът е социално животно, той е „осъден” да бъде социален. От самото начало на еволюцията ние, като вид, винаги сме живели в група – племена, кланове, общности и т.н. Думите общност, общество, общуване имат един корен. Няма как да имаме здраво общество, ако няма качествено общуване между членовете му. Няма как да се развиваме, израстваме и съществуваме, ако не си споделяме, не се подкрепяме и не се учим от историята и от опита.

Днес, за съжаление, много хора свързват общуването със социалните мрежи и телефонните разговори. Не отричам, че тези форми на комуникация имат и положителна страна, но има нещо особено тревожно и то идва от факта, че все повече хора, по една или друга причина, го предпочитат пред живия контакт. Моят личен опит с деца, засегнати от проблема с употребата на психоактивни вещества, сочи, че липсата на общуване, неумението да изслушаш човека срещу себе си, е един от водещите фактори, довели до такава употреба и ако не се коригира комуникацията в семейството, ако липсва СПОДЕЛЯНЕ, ИЗСЛУШВАНЕ и ПОДКРЕПА, в повечето случаи води до проблемна употреба и зависимост.

Разбира се, че има нужда от „механизъм” за изслушване, защото много често хората, в желанието си да изкажат или да наложат своето мнение, пропускат или дори грубо и критично отхвърлят съществуването на друга гледна точка. И в крайна сметка, замислете се, всички проблеми в личен и в глобален мащаб се зараждат именно, защото не се изслушваме, а интерпретираме собствените си виждания и очаквания във всяка една ситуация.

Замислете се, колко често в забързаното ни ежедневие чуваме: „Нали ме разбираш?”, но често под формата на риторичен въпрос. А дали наистина сме разбрани? Няма как да бъдеш в главата на другия, а да не говорим пък за тоталното различие между женския и мъжкия начин на мислене. Единственият начин за хармонични и здравословни взаимоотношения е в говоренето и изслушването.

И не на последно място, искам да кажа, че човек понякога просто спира да говори и да споделя, когато осъзнае, че не го слушат и… веригата на общуването е прекъсната. И какво ни остава? Една невербална комуникация между едни сърдити, наранени, обидени и гневни лица, често водеща до някакъв вид агресия. Аз не искам това! Аз искам да говорим, да се изслушваме и да се чуваме, да уважаваме мнението на другия.

Вярвате ли, че Дарплей може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Нямам търпение да направим играта част от времето ни за отмора, забавление и взаимно обогатяване. Категорично смятам, че тази игра може да донесе само положително развитие на общуването между хората от всички възрасти.  Бих я използвала във всеки един удобен момент, когато съм в компания и ако можех, бих я направила част от всяко едно семейство, училище, институция. От цялото си сърце ми се иска всички да прилагаме механизма на Дарплей, под една или друга форма в нашето ежедневие. Благодаря на създателките на играта.

Posted on

Нова година, спокойствие, баланс

Моля, представете се с няколко думи:

Иванина Анчева, психолог, обожавам да работя с хора, обичам да слушам джаз, да играя различни игри и да въртя пой от време на време.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

Мисля, че беше на един рожден ден преди няколко години. Играта помага на хората не само да се докоснат един до друг, но и да научат нещо за себе си, да се вгледат в себе си, да се докоснат до нова и непозната своя страна.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни?

Има нужда не само от механизъм как да слушаме, но и как да говорим за себе си. За да говориш за нещо, трябва да го познаваш, а ние често не се познаваме.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? 

С общи компании и приятели. Бих я използвала в работата си – групови тренинги, работа с деца. Структурирането на споделянето и изслушването много го улеснява и някак всичко е като игра.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Спомням си, че я играхме веднъж на една нова година.. и ми е останало усещането за спокойствие, баланс и точно това да се докоснеш до другия. Определено си мисля, че бих я ползвала по-често в бъдеще.

 

 

 

 

 

 

Posted on

Пълноценно общуване на живо

Здравейте, кажете ни няколко думи за себе си: 

Всички ми викат Таня, но името ми е Стоянка. По професия съм Маркетолог. Обичам природата, истинските приятели, семейството и разговорите с интересни събеседници. Вдъхновяват ме позитивните хора и различното мислене.

Откъде научихте за Дарплей и какво харесвате в нея?

За играта Дарплей научих от моята учителка по английски език Деница Александрова  /аз й викам Дени/. По време на уроците Дени ни запозна с играта и в края на някои от тях започнахме да играем Дарплей на английски език. До този момент не осъзнавах от какво важно значение е за мен да мисля и да мога да говоря по теми, които винаги са ме вълнували, но по които, предвид натовареното ми ежедневие, нямах време нито да мисля, нито да говоря с подходящи хора. Играта ме накара да погледна навътре в себе си, да погледна под различен ъгъл на живота, да чуя и други хора с различен начин на мислене. Като че ли ПРЕОТКРИХ себе си. На всички познати и приятели разказвам за Дарплей.

В какви моменти лично на Вас Ви се играе Дарплей?  Как се чувствате като говорите по въпрос и знаете, че няма да бъдете прекъсната? 

Свободното ми време е подходящо за Дарплей. Харесвам въпросите, които са много различни и да си призная понякога се затруднявам да говоря и да размишлявам, но Дарплей развива мисълта и всеки път преоткривам нови и нови неща както за себе си, така и за другите.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо? 

Има, да, ние не общуваме за важните неща. Говорим си за повърхностни, ежедневни неща, не влизаме в дълбочина. А във всеки човек има един свят, който иска да се прояви, да се изрази. Дарплей създава среда това да се случи.

Къде и с кого играете най-често? Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Обичам да играя играта с непознати хора, защото по този начин разбирам колко различен прочит има всяка една тема, колко различни гледни точки има и винаги научавам нещо ново. Наскоро бях в Рила и се запознах с една учителка по литература. Разказах й за играта. Тя беше много впечатлена. За да усетиш Дарплей трябва просто да играеш.

Интересен въпрос. Общуването и споделянето. През последните години се наблюдава тенденция за общуване онлайн, най-ярко изразена сред младото поколение. Общуването става чрез така наречения ЧАТ през Messenger, VIBER,  SKYPE и други платформи.

Дали онлайн може да се изразяваме правилно, дали ответната страна може да ни разбере какво чувстваме и мислим без да ни вижда, усеща и чувства, без вербалната комуникация? Едва ли… Все повече се отдалечаваме един от друг и все повече оставаме неразбрани. Проблемите на съвременните хора идват от липсата на пълноценно общуване, а пълноценното общуване трябва да възпитаваме в самите себе си и да го предадем на децата си, за да бъдем разбрани.

Определено Дарплей дава този механизъм за пълноценно общуване чрез изслушване.  Щастлива съм, че я има тази игра – механизмът на пълноценното общуване!

Posted on

Вълнуващо приключение

Здравейте, Силвия. Разкажете ни повече за себе си:

Казвам се Силвия Ганева, вече повече от 8 години се занимавам със… смях 🙂 Провеждам и разпространявам йога на смеха – практика, която ни дава възможност да се смеем искрено и чистосърдечно, без нуждата от шеги и вицове. Смехът заедно с другите хора ме зарежда, извисява и пречиства. Смятам, че игрите са чудесна възможност да се научат много полезни неща по приятен начин. Като деца ние притежаваме вродена мъдрост и изучаваме света чрез играта. За съжаление с годините губим част от тази мъдрост и забравяме да играем. А играта е много важен елемент от живота – хем за да учим нови неща, хем да се забавляваме и животът ни да бъде едно вълнуващо приключение. Същевременно, като възрастни ние имаме друг вид мъдрост и можем да играем осъзнато и да превърнем играта в такава, в която да печелят всички.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

Научих за играта от Дени. Участвахме заедно в TEDx – платформа за споделяне на вдъхновяващи идеи. Помня първия път, в който играхме Дарплей с нея в една чайна. След първата минута аз бях казала всичко, което си мисля по принцип по темата. И после не можех да се сетя какво повече да кажа и в мислите ми настана вакуум : ) Тогава Дени започна да се смее и в останалите 2 минути просто се смяхме. Беше прекрасно преживяване!

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за ИЗСЛУШВАНЕ и защо?

Обикновено хората казват: защо ми е нужна структура, механизъм, метод за да говоря или да се смея? Е, аз смятам че определено имаме нужда, защото сме забравили как да го правим истински. Ние често слушаме само за да отговорим, а не за да разберем. Нямаме време. Слушайки човека отсреща, превъртаме в главата си мисли какво да кажем ние и дори не го изслушваме докрай. Затова игри като Дарплей са нужни, защото дават пространство, контекст, в който хората да могат да бъдат равнопоставени в разговора. Всеки да се почувства уважен, всеки да се почувства чут и да се почувства споделен. Не можеш да кажеш „Нямам 3 минути, за да те изслушам.“ Всеки има 3 минути.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? Вярвате ли, че тя може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Играла съм Дарплей с различни групи хора – с приятели, с детски учителки, лекари, със случайни хора, с бизнес екипи, ползвам я при всяка възможност в център Фрейле, в който водя йога на смеха. Виждала съм колко са жадни хората за истинско общуване, за истинско споделяне. Вярвам, че да се научим да общуваме пълноценно и сърдечно е нещо, на което трябва да отделяме време и внимание.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

Мислих известно време какво да напиша, но все ми се появява пред очите един образ, затова ще напиша за него. На един тийм билдинг, който водихме с Дени, имаше Дарплей игра. Хората в началото бяха леко дистанцирани, беше им трудно да се отпуснат и затова правихме с тях различни игри, включително и Дарплей. По време на Дарплей играта забелязах как по бузите на едната от жените се стичат сълзи. Помислих, че нещо я е разстроило, но тя каза: „Никога не съм се чувствала толкова изслушана“. Това бяха сълзи на благодарност, толкова искрени. Тя беше отворила сърцето си в този момент, беше забравила за маските, за ролите и беше себе си. Помня този образ и до днес, защото много ме докосна и той ми напомня какво всъщност е значението на тази игра – да вади от нас това, което наистина мислим, което наистина чувстваме, което наистина сме. И да го разкриваме на другите без страх, че ще ни осъдят, че ще ни игнорират или че ще ни прекъснат. Благодаря за всички мои срещи с тази игра, за прекрасните мигове на общуване чрез нея и на трите феички Дени, Ани и Руми за ентусиазма и чистотата, с която я разпространяват сред хората!