Posted on

Интервю с Милена и Бари за книгата „Шепа случки за доброто“

Преводът е един вид съавторство. Как се чувствахте докато сътворявахте текста на английски? Кой ви е любимият герой от приказките?

Милена Милева-Фено: „Шепа случки за доброто“ е един от най-чаровните проекти, над който сме работили. Повечето от текстовете, над които работим като преводачи и редактори, са „суха“ материя, така че за нас този проект беше като капката вода за жадната кравичка и нейното теленце в едноименната приказка на Енио и Ани и „напои“ нашето въображение и емоции. Любимият ми герой от приказките е Капката вода.

Бари Фено: Моят любим герой е Никола.

Кое ви впечатли най-много като послание в книгата?

Най-много ни впечатли това, че приказките са насочени към развиване у децата на умението да забелязват и ценят ежедневните неща. Това е много ключов момент при възпитанието, защото е предпоставка за воденето на осъзнат и пълноценен живот.

Въпрос към Милена: Вашата професия е свързана с литературата. Как усетихте текста?

Когато превеждам книга, се стремя да поема по-скоро занаятчийска функция, отколкото творческа. За мен главното задължение на преводача е да бъде „гласът“ или „перото“ (както е в случая) на оригиналния автор на превежданото слово. Като преводач за мен беше важно всичко да звучи автентично на английски като остане максимално близо до българския текст. Тук изключителна заслуга имаше обратната връзка, която получавахме от Енио и Ани – обсъдихме заедно техните критични бележки като те, от своя страна, бяха достатъчно толерантни да не гонят буквализъм, а да се доверят на нашия опит и предложения там, където английската фразеология налагаше малко по-различно звучене от българския изказ.

Що се отнася до литературната страна на нещата, за мен тези приказки са неизчерпаем източник на символи и ценностни уроци. При първи прочит най-силно изпъква техният социален елемент – можем да интерпретираме „Старият стол“ и „Детското чадърче“ като приказки за отдаване нужното внимание на вещите, които ни служат в ежедневието.

Обаче, човек може да отнесе тази поука и отношение и на едно по-дълбоко ниво – като благодарност и уважение към незабележимите хора от нашето ежедневие – онези, които „овеществяваме“ чрез нашето незачитане на тяхното присъствие и служба. Например, това биха били хората, които почистват улицата или тоалетната в Мола, тези, които се грижат за събирането на отпадъците, работниците на полето и т.н. – хора, които обикновено не виждаме, когато минем покрай тях, а които вършат толкова много за обществото, но чиито труд често остава лишен от внимание и признание.

Също, друг изключително важен социално-психологически момент е смелостта да бъдеш индивидуалист („Житното зрънце“ и „Капката вода“), но без да бъдеш самовлюбен („Мръсната чаша“). В „Житното зрънце“ този индивидуализъм се проявява в това да вярваш в „тънкото гласче“, което ти диктува различен модел на поведение, да имаш търпение и да си последователен, за да постигнеш нещо различно и по-устойчиво като резултат от това, което обществото ти диктува („Сдъвчи го бързо и поне за малко гладът ти ще премине“). Докато в „Капката вода“ индивидуализмът на Капката идва от нейното желание не просто да се „забавлява“ с групата в облака като тормози хората долу, а да осмисли живота си като бъде в услуга на другите.

Друг елемент в тези приказки, който особено ме развълнува (в „Старият стол“), е особено важната за идното поколение тема за отношението към околната среда. Ние, живущите в Западната култура, в настоящия момент присъстваме на тази планета главно в ролята на потребители. Може и да нямаме знание или влияние върху това къде, от кого и при какви условия са създадени вещите от нашето ежедневие, но затова пък носим отговорност към „живота“ на всичко, което ползваме. Важно е децата още от ранна възраст да проумеят, че всяка вещ може да бъде изритана през прозореца, образно казано (или хвърлена на бунището, практически казано) като ненужен боклук, но с усилие и желание може да бъде и превърната в нещо „най-“ (в случая – в „най-удобния стол“, на който Бездел сяда след като Дейно го е поправил).

Не на последно място, ценността на тези приказки е и в тяхното „мета“ въздействие – те развиват у децата и здравословната – от психологична гледна точка – практика да осъзнават тяхното тук и сега като забелязват всички елементи от обкръжаващия ги свят и правят съзнателен избор за своята роля по отношение на тях.

Въпрос към Бари: Има ли разлика между американските и българските приказки?

Това е много труден въпрос за мен, защото не съм израснал в „типично“ американско семейство. Всъщност, израснах в типичното американско семейство, дотолкова, доколкото Америка досега се считаше за страна, съставена от имигранти – и двамата ми родители са унгарци по рождение и аз бях първо поколение американец, но книжките, които ми четеше майка ми като малък си бяха класическите европейски приказки на Шарл Перо и Братя Грим – Червената Шапчица, Трите прасенца, Хензел и Гретел и пр. Единствената американска „приказка“, за която се срещам, е „Локомотивчето, което можеше“ (Тhe Little Engine that Could). Поуката в историята за това локомотивче е, че ако имаш мечта и работиш много упорито за осъществяването й, ще успееш дори и ако не са налице всичките предпоставки за това – доста характерна ценност за американците, като се замисля.

Кои бяха любимите ви приказки като дете?

Бари: Като малък главно играех футбол и всякакви други спортове с баща ми. От детските книжки си спомням само „Мечките Беренстийн“ (The Berenstain Bears) и „Жабите – приятели“ (Frog and Toad).

Милена: Майка ми беше учителка по литература и ме научи да чета много рано. Любимите ми приказки бяха на Ханс Кристиан Андерсен (особено „Цветята на малката Ида“ и „Снежната кралица“). Също си спомням, че ми пускаха на грамофонна плоча „Каменното цвете“ – чудесно озвучена руска приказка. Имам и много ярък спомен за книжка с Индийски приказки – не че си спомням самите приказки, но помня, че много се захласвах по прекрасните илюстрации.

Авторът на Шепа случки, Енио, е роден и израснал в малък италиански град в Италия в полите на националния парк Майела, красива част от планинската верига на Апенините, място с богат фолклор и местни традиции. Ти Бари, къде си роден? (към двамата): Разкажете ни повече за местността, където живеете в България?

Бари: Роден съм в Калифорния, но когато съм бил едва на 9 месеца родителите ми се местят да живеят в Мюнхен, където прекарвам детството си до петата си година. След като се върнахме в Щатите, нашите се местеха много често от щат в щат в търсене на работа и нови преживявания. Местата, които ме формираха най-много като характер и отношение към света, бяха онези, където природата имаше най-силно присъствие – Колорадо със Скалистите планини и Калифорния с вековните гори (the Redwoods).

Милена: аз съм родом от Пловдив, но след като с Бари се върнахме в България след 13 години живот в САЩ, ние решихме, че искаме да поживеем на място, където можем да сме в ежедневен досег с природата. След осеммесечно търсене се установихме в едно село в Средна гора и до ден-днешен се опитваме да адаптираме идеалите и мечтите си към реалността на живота при тежките битови условия, които предлага една 90-годишна къща в малко селце в края на пътя. Куриозното е, че може и да нямаме топла вода и вътрешна баня и тоалетна, но имаме 4G Интернет.

Анна и Енио Коласанте са българо-италиански авторски колектив, родил „Шепа случки за доброто“, а вие, Милена и Бари, сътворявате текста на превода на английски. Какви са предизвикателствата и удоволствието да се работи в екип с любимия човек?

Когато започвахме живота си като самостоятелни възрастни индивиди в Щатите, в един момент се оказахме в противоположни смени и осъзнахме, че трудовият ни ритъм ни разделя и отдалечава. Затова направихме съзнателния избор винаги да работим такава работа, която да можем да извършваме като екип – работили сме в био ферма в Калифорния, като „родители“ на 9 (социално слаби или изоставени) деца към една частна организация в Илиноис, като производители на билкови екстракти в Орегон и сега – като редакционно-преводачески екип в България. Тъй като в професионален и житейски план винаги сме се развивали в сходни посоки, работата, която вършим заедно, е в пъти по-качествена и плавна, отколкото работата, свършена с индивидуални усилия. Затова за нас дейността в екип с любим човек не носи предизвикателства, а само удоволствие.

Вие самите правите нещата с много сърце. Сътворявайки историята за Никола, който намира своето призвание в „Житното зрънце“ на майстор-хлебар, както и на героя, който с любов ремонтира Стария стол, забелязвате ли около себе си хора, трудолюбиви и всеотдайни?

Да, има много хора около нас, които са запалени от някаква идея и работят неуморно, за да я осъществят.

Снимки: личен архив

Posted on

Интервю с Николай Узунов за книгата „Шепа случки за доброто“

Вие сте нарисували илюстрациите към две от приказките в детската книга „Шепа случки за доброто„. Завършили сте „Графика и реклама“ в University for Applied Arts Vienna (Университета за приложни изкуства във Виена). Как решихте да се занимавате професионално с илюстрации? Как започнахте?

Рисувам откакто се помня. Изборът ми да уча графика и реклама стана малко по случайност, тъй като първата година в университета следвах архитектура. След като осъзнах, че това не е посоката, в която искам да се развивам, започнах да търся специалност по-близка до илюстрацията. Така открих класа за графика и реклама на същия университет, в който бях започнал. Много от принципите на илюстрацията се прилагат и в сфери като графичния дизайн, типографията и фотографията. Реших да се концентрирам върху илюстрацията и concept design.

Кои бяха предизвикателствата пред Вас, свързани с илюстрациите на приказките „Житното зрънце“ и „Старият стол“?

Целевата група. Смятам, че да илюстрираш детски приказки крие доста различни предизвикателства от тези при илюстрациите, предназначени за възрастни. С порастването и формирането ни като личностни ние до голяма степен се научаваме, какво да харесваме. Като „възрастни“ често сме склонни да се възхитим на нещо само заради техниката и комплексността на изработката му. При децата всичко е много по-първично и емоционално. Това и фактът, че нямам толкова опит в областта на детската илюстрация, направи проекта предизвикателен, но и доста интересен. Трябваше да се опитам да си спомня, какво е разпалвало въображението ми като дете.

Коя част от сюжета на приказката „Житното зърно“ Ви се отдаде най-лесно? А в сюжета на „Старият стол“?

Разработката на героите и начина, по който изглеждат. За мен това винаги е най-интересната и приятна част. Една история никога не съществува във вакуум. Обичам да си представям как героите са стигнали до даден момент от живота си и какво се случва с тях след сюжетната развръзка. Особеното при „Старият стол“ беше, че главният герой е неодушевен предмет, но трябваше да е способен да изразява доста емоции.

Освен огромен талант и усилия, какво според Вас е нужно за успеха?

Аз не вярвам в таланта, така че бих казал доста усилия. Това и позитивното мислене – с правилната нагласа усилията далеч не са толкова неприятни. Бих добавил и късмет, но това зависи от начина, по който всеки дефинира успеха сам за себе си. Ако успехът за мен е да стана най-богатият човек в света, вероятно няма да бъда щастлив, колкото и усилия да вложа. Но ако под успешен имам предвид да мога да се издържам и развивам в дадена сфера, като илюстрацията например, тогава шансовете са реалистични дори и без много късмет. Всичко е въпрос на адекватна мотивация и реалистични цели.

Как рисувате? Рисувате ли първо на хартия или използвате дигитални инструменти?

Когато работя, почти винаги рисувам дигитално. И въпреки това свободното си време главно прекарвам над добрия стар скицник.

Спомняте ли си коя Ви беше любимата приказка като дете? Имате ли любими илюстрации от световната класика приказки?

Една от любимите ми илюстрирани книги като малък беше “Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада“ на Ено Рауд. Става дума за трима аутсайдъри, които стават най-добри приятели. Помня, че историите им бяха изключително странни. Техните чудати навици осмисляха живота им. Илюстрациите също бяха страхотни.

Какво ви вдъхновява във Вашата работа? А в живота?

Може би творби като тази, която току-що споменах. Абсурдни, нелепи, балансиращи между необикновеното и клишето. Определени истории са толкова невероятни, но в същото време звучат странно познато. Въпреки всичко моментално се асоциираме с тях. Като илюстратор и консепт дизайнер част от работата ми е да търся точно тази златна среда.

Снимки: личен архив

Posted on

Интервю с Мелина-Елина Бондокова за книгата „Шепа случки за доброто“

Вие сте нарисували илюстрациите към две от приказките в детската книга „Шепа случки за доброто“ – „Капката вода“ и „Малкото чадърче“. Какво е за Вас водата? Какво асоциирате с нея? Казват, че водата символизира адаптивността, как се чувствахте докато рисувате капката вода?

Водата е начало, живот, чистота, безкрайност, магична материя.

Стилистиката на капката е леко наивна. Чисто по детски тя е разказана в прости форми без контур и ограничения. В представите ми това е историята, която най-лесно би стигнала от най-малкия до най-големия читател.

За коя от двете приказки направихте първо илюстрациите? С коя приказка започнахте?

Първо илюстрирах „чадърчето“. Първата история, която прочетох. Още помня емоцията, която ми донесе срещата с тези текстове. Бях впечатлена колко леко вървят, колко ясно изплуваха образите в главата ми, колко непринудено станах близка с героите.

Образите ни въздействат на емоционално ниво. Как избрахте цветовата гама в приказките?

Цветовете си идват сами, тях никой не ги е канил. Отново всичко е на емоционално ниво, това е срещата на читател и текст. Магия!

Подред ли рисувахте илюстрациите според сюжета?

Да. Текстът носи ритъм и ключови ситуации. Той те води и определя акцентите, илюстрациите.

Коя от репликите или сцените от приказките остави най-ярък спомен у Вас, след като ги прочетохте за първи път?

Не са  конкретни. Харесвам как добродетелите на героите са извлечени от чистотата на деската наивност. Героите разбират света като деца, носят тяхната емоционалност без да анализират, без да чакат изгода, похвала, поощрение… без задни мисли и предразсъдъци.

Нещо, което ние губим в годините на израстване. Хората го наричат опит, аз му казвам обременяване. Децата живеят за тук и сега, без да мислят за последиците. Ние живеем за последиците и за това живеем в постоянен страх и стрес.

Кои илюстрации от световната класика приказки са Ви любими?

Много са! Ще трябва да многословнича за всеки по отделно.

Всяка илюстрация носи послание, вътрешна емоционалност. Няма илюстрации, които не харесваме, има такива които не разбираме. Ценете труда на хората, дори да изглежда незначителен. Това време е отделено за вас.

Как решихте да се занимавате професионално с илюстрации? Как започнахте?

Имам да пиша толкова много по този въпрос… а трябва да го събера в две изречения.
Детство, наивност, безкрайност, приятелство, бягство, минало, бъдеще, надежда, тъга, неразбиране, човечност, живот, цел, вселена, болка, инат, себеизразяване, доверие, цел…

Това е. Надявам се всеки да намери своята котва, която да го държи в спокойни води.

Снимки: Мелина-Елина Бондокова

Мелина е завършила анимация в София. Тя е илюстратор на книги и комикси. Създава късометражни анимационни филми, някои от които участват на различни фестивали у нас, в Румъния, Италия и Великобритания и се радват на признание и успех. Работи активно като един от основателите на Креативно студио Павилион.

Снимки: личен архив

Posted on

Интервю с Енио Коласанте за книгата „Шепа случки за доброто“

Какво ви доведе в България?

Дойдох по работа, но срещнах Любовта на живота си. Сега съм тук и обединявам любов, работа и семейство и се старая винаги да намирам време за красотите на тази страна.

Какви прилики намирате между българските и италианските приказки?

Културата на двете страни е много близка, ценностите и вярата  –  също. Така е и с приказките.

На какво са базирани приказките в книгата „Шепа случки за доброто“? На опит, преживявания, нещо, което искахте да споделите с децата?

Когато разказвах историите на Антонио, не знаех предварително какво ще се случи в тях. Гледах да имат послание, защото съм израстнал в семейство, в което ценностите винаги са били изключително важни. Има много нюанси на лошото и доброто и зависи от нас самите къде минава границата. Приказките имат за цел да покажат това на децата.

Как реагираха вашите деца?

Измислих ги една лятна вечер, когато Антонио беше в прегръдките ми и искаше да бъде само с мен. Той посочваше различни предмети наоколо и искаше да чуе приказка за тях – така се родиха главните герои. И всъщност не осъзнавах какво разказвам. Това, което ме водеше да продължавам, беше неговото любопитство, с което слушаше. Колкото по-заинтригуван ставаше той, толкова повече ми идваше отвътре да разказвам, като и аз самият не знаех какво ще се случи с героите накрая.

Искат ли да им ги разказвате отново и отново?

Да, в някои дни харесват повече едни приказки, в други моменти – други. Обичат главните герои и харесват развръзката.

Как реагираха децата, когато видяха приказките в книга с истински илюстрации към тях?

Ентусиазирано!

Ани добавя: Взеха книжката и започнаха да ни разказват и показват какво се случва вътре, сякаш винаги са си били нарисувани. Веднага познаха и харесаха героите.

Случвало ли ви се е да ги прочетете или разкажете на деца на познати или роднини?

Да, на Бъдни вечер ги четохме на семейството в Италия. Беше незабравима атмосфера, племенниците ми четяха заедно с мен и всички слушаха и мислеха над чутото.

Някой друг споделял ли е с вас какви са реакциите на други малки читатели към тях?

Да, споделяли са близки, които са ги чели на децата си. В приказките има много от мен, а аз дадох книгата на приятели и те, обичайки мен, обичат и приказките. Много съм любопитен как ще реагират децата на тях, след като книгата излезе от печат.

Коя е любимата ви приказка от детството?

Книгата „Приключенията на Том Сойер“ винаги много ми е харесвала както и басните на Езоп и разбира се Джани Родари, с когото е отраснало всяко италианско дете 🙂

В „Шепа случки за доброто“ е разгледана под различни ъгли дълговечната тема за сблъсъка между доброто и злото. Какви са поуките от приказките?

В тях доброто има много проявления – кураж, обич към ближния, вяра в себе си, уважение, разбиране, помощ, благодарност. Когато нещата се правят с любов, те са правилни. Лошото се крие под различни дрехи – завист, неудовлетвореност, в арогантността… но когато има любов и страст, доброто винаги триумфира.

На кой от героите на „Шепа случки за доброто“ се оприличавате?

Енио: Във всички има много от мен. Който ме познава добре, ще види в приказките толкова много от мен самия, колкото и аз не предполагам. Ако трябва да избера един герой, това е Никола от приказката „Житното зрънце“ (не само защото си приличаме на илюстрациите). За мен е важно да градя и да закрилям това, което обичам и в което вярвам.

Ани се включва: Чашата чувствам особено близка, може би и затова избрах да се опитам именно нея да илюстрирам.

Това е проект, в който участват много светли хора, които влагат сърцето си в него. Той носи голям заряд от любов. Това е, което ми се иска да стигне до децата.

Тук можете да харесате страничката на книгата във fb и да следите новостите около нея: https://www.facebook.com/forakindheart/

***

Създадената през 2009 г. комуникативна игра Darplay носи незабравими мигове на спокойно говорене и изслушване. През 2014 г. започнахме поредица от книги Interview Play за учене на езици и развиване на комуникативни умения чрез игра на интервю. Първите тиражи осъществихме с „Издателство Ина“, за което сме им много благодарни.

В края на 2017 г. Darplay пое издателската дейност на проектите, обединени от мотото „Учене чрез общуване“ – обмяна на опит, идеи и ценности. Learning through Communication.

Детските книги са ни на сърце и сме щастливи да подкрепим семейството на Анна и Енио Коласанте в сбъдването на тяхна книга, измислена за двете им дечица, която ще излезе и за по-широка публика през пролетта на 2018 г.

Книгата „Шепа случки за доброто“ е двуезична на български и английски и на български и италиански език, тъй като таткото е италианец и е главният разказвач на историите.

Posted on

Каузата Академия за родители

Интервю с Мариела Станулова

Дарплей: Мариела, каузата Академия за родители е на възрастта на твоя син Мартин. За четвърта година в София на 24-ти февруари ще съберете над 30 вдъхновяващи лектори, 70 водещи организации, 20 работилници за малки и големи, 30 безплатни консултации по изключително актуални за всяко семейство теми в Парадайз център. Как се чувстваш? Успяваш ли да приложиш наученото като организатор на събитието, насочено към предизвикателството да бъдеш родител?

Мариела: Със сигурност черпя много познания покрай различните лектори и специалисти, с които работим и често, когато съм изправена пред нещо ново, знам на кого да звънна, за да попитам 🙂 Това, което обаче най-много ме вдъхновява, е, че всяка година откривам все повече страхотни родители, които са се сблъскали с даден проблем и са решили да запретнат ръкави и да го решат за всички останали.

Д: През 2018 г. предстоят Мини Академии на колела в Бургас, Стара Загора и Ямбол. Кои са темите, които от сега можеш да си представиш, че ще присъстват в програмата?

Мариела: Темите, които със сигурност ще засегнем, са какво да правим, когато се появи бебето, ще обсъждаме ранното детско развитие и отношенията в семейството след появата на детето. Надявам се събитията да предоставят възможност на родителите да се запознаят не само с нашите специалисти, но и да заформят много нови приятелства с други родители.

Д: Ти познаваш Дарплей от създаването й. Щастливи сме, че механизмът на играта за спокойно говорене и изслушване ще може да се използва от посетителите  на Академията за родители в зоната за създаване на контакти. Това ще е възможност за хората да се запознават помежду си и да обменят впечатления от лекциите и консултациите. Защо за вас тази зона е важна?

Мариела: От една страна много искам да показваме нови и полезни продукти и услуги за семейството и затова много се радвам, че Дарплей ще участвате за да могат повече родители да разберат за вас. От друга страна, общуването между родителите е изключително ценно и бихме искали да ги подпомогнем чрез вашето участие. Когато човек стане родител, приятелският и социалният кръг често се променят и вярваме, че тази зона може да помогне за сформирането на нови семейни приятелства. През годините сме виждали много родители, които се запознават с други, но и много организации, които стартират взаимни проекти, благодарение на това, че са се запознали в положителна и радостна атмосфера.

Д: Благодарим, за това интервю и за това, че сте направили канал, където могат да се гледат всички лекции от проведените до сега академии. Ето една лекция, която гледахме наскоро, за детските кризи от 0 до 7 г.:

Posted on

За силата на изслушването и приятелството

Ваня, ти имаш прекрасна дъщеря на десет години, преподаваш английски език на деца на възраст от 3 г. до 16 г. Разкажи ни каква е силата на изслушването за теб?

Конкретно за мен, когато споделям с някого нещо, то не е защото искам да го натоварвам или той/тя да ми разрешава проблемите. Единственото, което очаквам, е изслушване и непорицаване. Критикуването моментално ме кара да съжалявам, че не съм си спестила говоренето.

Това харесвам и в любимия човек, това даже в началото ме дразнеше, сега го обожавам. Когато му разказвам нещо, той обикновено мълчи… Преди си мислех, че не го интересува, но сега разбирам, че така е идеално, спокойно, на мен ми става леко от самото споделяне, а също и от това, че не прекъсва.

Когато нещо ме вълнува, нямам нужда от съвети, от решения, от отговори, а само от разбиране и споделеност. Така виждам аз нещата, така ми е добре, така ми е леко и нежно.

Защо според теб хората имат нужда да говорят за себе си?

Хората искат да говорят за себе си, защото все пак всеки се бори да оцелее в този свят, всеки е индивидуалност, личност, с място, което трябва да отстоява, защитава. Ежедневно ни се налага да доказваме какво можем и на какво се способни. Дори в училище всеки индивидуално получава оценки за знанията си. Макар, че тук идва моментът на изслушването, което пък ни напомня, че не цялата Вселена се върти около един човек, че ние сме част от едно население на планетата Земя и колкото сме еднакви, толкова сме и различни и че можем да научим по нещо от другите, а също и да им да дадем любов, значимост, нежност посредством изслушването. Така правим някого щастлив. Като го изслушваме. Ние го правим център, важен в този момент от неговото изказване.

Какво мислиш за Дарплей?

Относно играта – ценна е, защото така хората може да се опознаят по-добре, да си дадат време, може даже да се харесат. Понякога в забързаното ежедневие дори и близки хора нямат време да споделят как се чувстват, какво мислят, а когато е под формата на игра е разтоварващо, а и полезно за отношенията. Тоест Дарплей е 3 неща в 1 – споделяне, изслушване и сприятеляване. А това е най-хубавото на живота, да се създават приятелства.

Posted on

„Говорящ вестник“ на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ в Мездра

Здравейте! Бихте ли ни казали няколко думи за себе си?

Казвам се Цветана Трифонова и съм учител в ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ Мездра повече от 30 години, а от 13 – ръководител на така наречения „Говорящ вестник“. За всяко издание на вестника каним по един специален гост, с когото учениците разговарят по различни теми, свързани с неговото основно занимание или хоби.

Какви са темите на вашия „Говорящ вестник“?

Темите са различни като „Когато светците маршируват“, „Между земята и небето“, „Макар да е жилаво злото, у човека все пак побеждава доброто“, „Уелс моя страна, България – моя съдба“, „С мирис на тамян и босисек“, „Дарплей – игра за пълноценно говорене и изслушване“, „Българинът Хайтов“.

А кои са били ваши гости?

Гости са ни били Жени Божилова-Хайтова, Мира Добрева, отец Боян Саръев, Николай Петков, Мадлен Алгафари, Тити Папазов, Радой Ралин, Леда Милева, шеф Ангелов, Станислава Цалова, проф. Анелия Клисарова, Явор Хайтов, Янко Лозанов и други достойни за уважение личности. Щастливи сме, че и вие посетихте нашето училище.

Почти винаги след всяко „издание“ на „Говорящ вестник“ има и продължение. Така по покана на гостите ние посетихме БНТ, където видяхме истинска апаратна, истинско студио и се потопихме в атмосферата на предаването „Отблизо с Мира“, посетихме българския Парламент, гостувахме на проф. Клисарова в МОН, на Станислава Цалова в bTV, на Захари Миленков в БНР.

Откога играете Дарплей?

След вълнуващата среща с екипа на Дарплей вече повече от седем години играем тази игра за пълноценно общуване. Кога по-често, кога по-рядко, но винаги с желание и интерес. Децата се привързаха към пясъчното часовниче, което отмерва само и единствено тяхното време, в което имат възможност да споделят своите мисли и преживявания честно и без страх, че някой след приключването на играта ще им се подиграва за споделеното. Просто спазват правилата.

Дарплейският си опит споделихме на среща във Видин с учители по български език и литература от област Враца през 2017 г, пред директори на всички областни училища, пред представители на МОН. С нетърпение и истинско вълнение очакваме новата среща с нашите Дарчета.

Близо десет години получаваме и в-к „Китай днес“ от Съветника на културните въпроси към Китайското посолство, а „Ловецът на мълнии“ Златан Димитров е нашият фотографски консултант.

Срещи с история, откровени разговори, гостувания, игри – ето това е нашата емоционална визитка, наречена „Говорящ вестник“.

Цветана, днес ние ви благодарим за това специално за нас интервю и желаем на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Мездра много творческо вдъхновение и здраве на всички деца, техните родители и вашия сплотен колектив.

Публикуваме с вълнение видеото от посещението на Дарплей в Мездра.