Posted on

Пеша до Трявна и Дарплей за финал с торта

Калин е от хората, които истински ме вдъхновяват. Запознах се с него през 2014 г. Тогава тъкмо се беше върнал от Америка и направи TarnovoRuns. Оттогава не спира да организира събития за спорт и движение, тренировки на открито, веломафии, йога и всичко е безплатно.

Калин има страст – ДВИЖЕНИЕТО, ЗДРАВЕТО и хората. Виждам я в очите му и това е много силно. Залива, вдъхновява, пречиства.

Вчера, събота, той организира поход – „Златните гори на Балкана“,  еднодневно пътешествие на крак и влак от Търново през Боженци до Трявна и обратно. Толкова пълен ден. Прибрах се в 22:30 вкъщи и ако не чувствах никаква умора в тялото, бих тръгнала пак, такъв вътрешен адреналин и тиха еуфория ме обливаха от чудния ден. Бяхме 265 души от различни краища на България. Аз на такъв поход с толкова хора не бях ходила.

Срещата ни беше на гарата в 8:30. Купувахме си билети. Влакът дойде и ние го изпълнихме целия. Бяхме един до друг. Прави в купетата, отвън, навсякъде.  Бях чувала, че така пътуват в Индия. Сега го видях и на живо. Слънцето нежно галеше лицата ни. Краят на октомври ни готвеше топла и шарена изненада и никой не мрънкаше. Слязохме на Царева ливада и поехме по пътеката към Боженци. Едно момиче ни раздаде народни и популярни наши песни, разпечатани на А4 да пеем по полянките. И така и стана, вървяхме, играхме на асоциации по пътя с непознати хора, събирахме жълъди за засаждане на гора, спирахме, играхме хора, хапвахме.

Времето минаваше неусетно, някъде към 14:00 следобед излязохме на една голяма поляна, голяма като селски стадион с наклон надолу, пръснахме се по нея и налягахме по меката трева. Калин носеше малка колонка, пусна музика и пяхме. „Хубава си, моя горо“ и „Една българска роза“ огласяха Балкана и слънцето пак нежно галеше лицата ни. Не ми се тръгваше от таз поляна, но имахме още ходене до Боженци.

По пътя се запознах с хора от Казанлък, Търговище, Варна и Русе. И всички бяха дошли специално за похода, някои станали в 4:00 сутринта за да стигнат навреме. В Боженци ядохме боб и качамак. И тръгнахме по баира нагоре към Трявна. Жълто зелени и оранжеви килими от листа се стелеха под краката ни. Вървяхме като в приказка. Есента ни се откриваше в пълната си прелест. В Трявна бяхме към 19:00. Изпуснахме първия влак. Повечето се прибраха към Търново с него. Ние бяхме четирима души, които не си давахме зор с вървенето и искахме да се наградим за хубавия ден и многото ходене.

Намерихме местенце да хапнем тортички.  Имахме два два часа до следващия влак и предложих на моите приятели да играем ДАРПЛЕЙ. Те се съгласиха и първата карта, която се падна беше „Природата е…“. Има ли въобще нещо случайно? Всеки имаше да каже толкова много. Продължихме да играем и във влака на път за Търново. Мислех си, колко добре, че играта беше в мен. Една чудесна възможност да чуеш всеки и всеки да чуе себе си… след като слънцето нежно е галило лицето ти и топлило сърцето ти през деня.

 

Дени, 28.10 2018 г.

Боженци/Трявна

Posted on

Дарплей на път

Пътувате ли често? С личната си кола или се и возите с други хора? Пътуването с непознати хора също е опция. Понякога ползвам групата за споделено пътуване, когато пътувам за София. Много често е било приятно и доста общително. Говориш си с хората, споделяте си, разказвате си.

Вчера пътувах с уникален човек. Млад, на 28 години. Той шофираше. Много ме вдъхнови. Създал е хранителен продукт, смесвайки няколко супер храни. Изключително здравословен микс, който дава енергия на тялото и ти помага да се чувстваш добре. Впечатли ме страстта му, търпението и постоянството му, с което го развива. Произвежда го, пакетира и разпространява. За няколко години е постигнал много и е вдъхновен от това. Разказваше ми за пътя си и нещата, през които е минал, в колата.

Аз го слушах с голям интерес, задавах въпроси, разпознавах нашата история с ДАРПЛЕЙ в неговата и постоянно правех паралели, връзки, аналогии. Говореше много, на задната седалка имаше още 2 момчета, които мълчаха през по-голямата част от времето. Едното на моменти се включваше, другото въобще не. Исках по някакъв начин да ги въвлека в разговора. Извадих ДАРПЛЕЙ играта от раницата си и им предложих да играем.

Изтегли карта от играта. Падна му се въпросът „България за мен е…“. Усетих как той говореше спонтанно и открито, мислите нахлуваха в главата му и виждаха бял свят. Беше ми така приятно да слушам и знаех, че това щеше да има край. 3 минути свобода на мислите ти и след това е следващият човек.

Нямах търпение да изслушам и момчетата на задната седалка. Исках да усетя техния вътрешен свят, да чуя мислите им. Забелязала съм, че хората, които не говорят много, имат всъщност много да кажат, ако им се даде пространство и възможност. И да, те говориха и ми беше така хубаво да ги чуя. Да ги усетя, да им дам вниманието си. Слязоха на Севлиево. Но чувството на свързаност остана.

Дени, 12.10.2018

Posted on

На живо от Гърция – Елисавета и Елизабет

Три поколения на море. Баба и дядо, дъщеря и съпруг и внуче попадат на много хубаво място в Гърция, самотен плаж, няколко спокойни семейства. Едното – също с момченце, другото – баба и дядо с внуче, и няколко симпатични по-възрастни двойки.

От наша страна бабата, която е много комуникативна баба, заговаря една немско-говоряща двойка. Оказва се, че са от Германия, нашата баба ги чувства близки, защото дъщеря й е учила там, разменят няколко думи в продължение на почивката, няколко усмивки. И двете имат имен ден на 5-ти септември, нашата Елисавета, и жената от Германия, чието второ име е Елизабет.

Забелязва се как търсят спокойствие в своята ваканция, един чете вестник, друг плува, спокойна двойка, хранят се предимно в тишина, подхождат с финес към всичко. Впоследствие разбираме, че са имали динамични професии, а от няколко години са както казват на немски в Ruhestand, буквално е преведено „състояние на спокойствие“.

От нашата група бабата е най-дашна както се казва, все да общува, да раздава. Дъщеря й познава това нейно качество и предлага „Може да им покажем играта Дарплей. Имам една горе в куфара.“

Днес давам на Елисавета играта и казвам „Ето, покажи я“, Занася я тя и Елизабет я приема, започва да я разглежда на сянка под маслиновото дърво. Ние през това време се къпем в морето и се чудим каква ще бъде реакцията. Дали ще реши да играе с мъжа си, дали нещо ще й направи впечатление или учтиво ще ни я върне и ще каже „Благодаря. Много интересно“.

И ето след малко идва и казва: „Хайде да играем“. Нашата баба й предлага: „Ето, може с дъщеря ми, тя говори немски“, но Елизабет смята: „Не, не. Нека ние с теб, защото сме едно поколение. Ние сме на една възраст.“

И виждаш как българската баба и тази от Германия сядат на шезлонгите една срещу друга, говорят си на английски, теглят карта след карта, а внукът, който е на три години и половина, остава при тях, гледа ги с интерес, лежи до Елизабет на шезлонга, гледа си колата, бръмка, и въобще не ги прекъсва. Човек почти се чуди какво прави там. Изглежда сякаш като коте, което усеща позитивната енергия и се умилква наоколо. Такава е енергията, когато две баби играят Дарплей на плаж в Гърция.

Руми, 6.09.2018

Posted on

Дарплей с непознат в автобуса

Още когато направихме ДАРПЛЕЙ преди години, си мислехме колко би било приятно и свързващо непознати хора да играят. Да си теглят карта, да говорят, да споделят. И къде най-често се случва да седнеш до непознат за по-дълго време, заставен от обстоятелствата. Докато пътуваш, например или чакаш на някоя опашка. При пътуване е по-подходящо, защото е по-дълго и по-предразполагащо.

Преди години пътувах с автобус и на задната седалка седеше известен писател. Престраших се и му предложих да играем ДАРПЛЕЙ. Той ми отказа. Пътувахме към Габрово и явно имаше презентация на книга там. Предположих, че е искал да остане сам с мислите си. И това е окей. Искаше ми се да му покажа играта, да я преживее, да я сподели с хора и те да я играят. Но не се случи точно така.

Онзи ден обаче пътувах от София към Търново с автобус. До мен нямаше никой. Сложих си раничката да се разполага на съседната седалка и потънах в мислите си докато се редуваха картини през прозореца. Някъде около Ловеч автобусът спря и се качи възрастен господин на около 70 години с бастун. Беше с побеляла коса и очила. Мястото му беше до моето. Той се настани и му помогнах да си сложи колана. Обади се по телефона и по начина, по който се изразяваше, усетих интелекта му, изграждан през годините.  Заговори ме за времето, попита ме накъде пътувам, помисли, че съм студентка и това ме поласка. Разказах му за танцовия фестивал в Румъния, на който бях. Беше му интересно. На свой ред аз също го попитах това-онова. Оказа, се, че е художник и архитект. Очите му бяха сини и живи и много фокусирани.

Ръката ми сама посегна към раницата ми и извади торбичката с ДАРПЛЕЙ. Исках да му покажа нашата  игра за свързване и общуване. Предложих му да играем. Той прие с охота. Изтегли карта „Какво е страх и как се преодолява?“. Този въпрос ми се падаше за втори път този уикенд. Явно трябваше да говоря и да слушам за него. Първи беше възрастният господин. Впечатли ме начинът, по който говореше, спокойно и следеше времето си. Мисълта му течеше гладко. Разсъждаваше на глас и му беше приятно. В края на трите минути сам приключи. След това изслуша мен. Не ме прекъсваше. Беше един незабравим момент на уважение и свързване. Първата ми ДАРПЛЕЙ игра с непознат в автобус. Тази събота ще пътувам до Стара Загора с влак. Познайте какво ще имам в раницата.

Дени, 8.05.2018

Posted on

8 март – една споделена женственост

Питагор е знаел, че числата имат послание, смисъл и значение. Изучавал ги е години наред. Осмицата е безкрай, символ на безвремието. Единствената цифра, която е затворена. А пък 8-ми март е празник на жената. Нима е случайно? Нима жената се зарежда от безкрайна и неизчерпаема енергия?

Това си говорихме с моите три приятелки, с които празнувахме снощи. Светланка ни организира, запази ни място в едно приятно заведение с приглушена светлина и старинни лампи. Дойдох последна, настаних се и попаднахме в един водовъртеж от разговори и споделяния. Бяхме седнали две по две, две въздушни и огнени стихии, пълни с истории за разказване.  След час разбъркани приказки Светланка извади Дарплей от дамската си чанта. Винаги я носи със себе си и играе винаги, когато може. Притихнахме. Всеки си изтегли карта и говори по нея. Слушахме. Ани играеше за първи път, вълнуваше се дали ще може да подреди и изкаже мислите си. Хареса й много. Шумното „А, У“ отстъпи място на една медитативна вълна, която се разля меко около нас.

Пуснаха нежна българска естрада. Завъртяхме едно кръгче. Искахме пак. Този път изтеглихме само една карта за всички. Падна се „ Виждам красота в…“. Всяка от нас говореше от душата си и красотата излезе от нея. Излезе по различен начин. И се разля наоколо. Момичетата от съседната маса се чудеха с какво се забавляваме така атрактивно. Показахме им играта. Искаха да опитат.

Детелина презентира ДАРПЛЕЙ с усмивка. „Това е най-яката игра. Възбужда мозъка ти.

С хубава българска музика като фон удоволствието расте. Храната и питието дори са по-вкусни. Времето спира. Усещаш безкрая….

Дени, 8.03.2018

Posted on

Да изиграеш мечтата си на сцена

В началото на годината направихме „Театрална работилница за мечти“ с актьора Стоян Борисов в центъра, който създадох в Търново, Къща на езиците ДАРПЛЕЙ. Името, разбира се, не е случайно. Когато играта Дарплей за спокойно говорене и изслушване е важна за теб, кръщаваш нещо значимо на нея. Пространството, в което творя, получи своето име през 2012 г.

Театралната работилница, на която Къщата беше домакин, се получи изключително интересно. Всеки трябваше да подготви и опише една своя мечта. Водещият ни вдъхнови със своята лична история, как от нищо е станал актьор, въпреки че семейството му е имало съвсем други очаквания и планове за него.

Бяхме 13 участници. Само трима си бяхме описали мечтата предварително. Но пък мечтите са заразни. Когато почнахме да си подаваме една мека, оранжева плетена топка, нещо се  отключи и ние сякаш се „запалвахме“ един от друг. Всеки разказа мечтата си. Всеки имаше мечта. Явно мечтите живеят на едно място и когато хората са в група, достъпът до тях е по-лесен.

След като бяха поканени да излязат, нашите плахи още мечти получиха сцена. Те можеха да оживеят на нея, все едно се случват. Тук и сега. Ти си сценаристът, режисьорът и продуцентът на собствения си филм  „Случването на твоята мечта“. И това е КАТАРЗИС.

Още Шекспир е казал, че светът е сцена и ние сме просто актьори на нея. И да, това ти звучи интересно като го прочетеш, но когато го ПРЕЖИВЕЕШ, вече всичко е различно. Ти си вътре във филма и го играеш! Ти се променяш, химията в тялото ти също!

За три часа пред нас ОЖИВЯХА 12 мечти, бяхме на конференция, организирана от фондация, в сервиз за коли, в дом за разказване на истории, на прослушване за актьорско майсторство, на семинар по емоционална интелигентност, в холистичен център, на Арбанаси, на представяне на книга, в ТИР към Скандинавските страни, на бизнес среща с различни издателства.

Толкова богат и пъстър свят, който оживя пред нас и ние играхме в него. Играхме мечтите си. Играхме своите мечти и помагахме в изиграването на мечтите на другите. Много се впечатлих от ентусиазма, с който се впускахме в ролите, когато помагахме на другите да преживеят мечтата си. Ние искрено искахме техният филм да стане!

А когато аз бях в главната роля и изиграх представянето на нашата игра DARPLAY на бизнес среща с представители от водещи европейски издателства изпитах огромно въодушевление. Толкова силна емоция, че това се случва и аз съм там. Ентусиазъм и благодарност към Стоян Борисов за създаването на този курс и провеждането му и на всички участници, че заедно играхме и подкрепихме мечтите си.

На другия ден направихме това видео с Оги след чаша чай. Той също беше част от курса за мечтите.  Бях много заредена от предния ден. Оги подходи много професионално относно интервюто, за което всички от Darplay сме му безкрайно благодарни.

Дени, 18.01.2018, Велико Търново

Posted on

11 години по-късно

По празниците се случват интересни срещи. От само себе си ли си или ние ги предизвикваме, не знам. Навярно задвижваме невидими нишки и те ни срещат. Не бях виждала Миленчето от 11 години. Учихме заедно в Математическата гимназия в Търново, сядахме на един чин години наред. Бяхме близки приятелки, смеехме се много. След като тя се омъжи и отиде да живее в Испания, не се виждахме вече. Имаше семейство и две деца. Някак си загубихме връзка. Сега по Коледа тя ми писа да се видим. Зарадвах се. Да видиш приятелка след толкова време е така вълнуващо. Разбрахме се да се видим в една сладкарничка.

Отидох първа и намерих маса да се настаним. Мислех си как ли се е променила за това време. Тя дойде, влезе и видях усмивката й. Беше си същата. Радостна и по детски истинска. Тя никак не се беше променила. Седнахме една срещу друга и потънахме в разговор. Искахме да си кажем толкова неща. Питахме се какво ли не и си отговаряхме честно и искрено както едно време. Все едно не бяха минали 11 години. Гледахме се в очите и въпросите се нижеха един след друг. Разказвахме си детайли от живота си, кой къде е и какво прави.  Увлечени не усетихме времето. Повече от половин час тя не стана да си поръча нищо.

По едно време отиде да си вземе чай. През това време аз извадих играта Darplay. Исках да споделя моето вдъхновение и смисъл с приятелката ми от училище. Показах й ги. Обясних й простите правила на говорене и изслушване без прекъсване. Оказа се, че й двете не сме били изслушвани като деца, никой не ни е питал какво мислим и чувстваме. И ето, че сега след толкова години можеше да си дадем това, от което имаме нужда. Миленчето си изтегли карта „Мечтая да се науча да…“. Искаше да си помисли какво ще каже. Да си се подготви. Започна да говори. Чудеше се дали се справя добре. Аз само я слушах и окуражително й се усмихвах. След това аз си изтеглих карта. Тя слушаше. После тя изтегли нова карта „Съдя ли себе си и другите?“. Двете говорихме по нея. Darplay е като просветление отвътре. Осъзнаваш неща и подаряваш това осъзнаване на другия. Магия, която се случва лесно и без усилие.

Почувствах, че искам да й подаря една игра. Вечерта тя ми прати снимка как е играла с цялото семейство. Не са спрели докато не говорят по всичките карти.

Дени, 30.12.2017

Posted on

Виждам красота в…

Имах среща с една моя приятелка. Не се бяхме виждали от месец и половина и бяхме зажаднели да си говорим.  Имаме си хубаво споделяне с нея, меко и топло, с разбиране и съпреживяване. В сладкарничката се оказаха и едни наши приятели от групата по народни танци, гаджета.  Момчето го виждах за първи път. Неочаквана среща. Седнахме на една маса, те си поръчаха горещ шоколад, от онези богатите със сметана и захарни пръчици отгоре. Разкош, дори да го гледаш само пак се разтапяш.

Почнахме да си говорим някакви общи неща, за Коледа, кой къде ще ходи, празниците, подаръци. Картите Darplay бяха на масата. Исках да ги покажа на моята приятелка. Предложих на всички да играем, да си изтеглим карта и да си поразсъждаваме 3 минути на глас и да се изслушаме. Момчето попита дали има победители, казах му, че няма и че всеки печели, защото го изслушват. Съгласи се да играе.

Бях първа, май винаги съм първа, защото си говоря спонтанно и хората се успокояват, че няма страшно и че и те могат. Падна ми се картата за здравословния начин на живот и аз си говорих за различни малки начини, по които можеш да радваш тялото си, беше ми супер приятно и си се изненадвах откъде ми идват всички тези мисли.

След това момчето на масата изтегли „Виждам красота в….“. Ах, времето спря за мен. Човек, който виждам за първи път говореше за Красотата. За красотата в малките, прости неща, нещата, които ти се случват всеки ден, за красотата, която ни спасява. За изкуството и несъвършенствата, които ни помагат да видим красивото отвъд тях. Поток от красота от непознат. Слушах и не мигах, потънах в този монолог. Свързвах се… с един човек.

Неговата приятелка след това изтегли картата „ Любовта е…“. И тя не знаеше какво ще каже, просто започна и 3 минути не спря. Вдъхновяваше се от мислите си и ги пускаше да оживяват на глас. Вдъхновяваше и мен. Усетих, че и приятелят й я слуша с интерес, а са заедно от години, преоткриват се.

Момичето, с което имах среща, изтегли въпроса „Бих направила филм за…“ и така се въодушеви и ни разказа цял сценарий за филм. Виждаше детайлите, филмът беше пред очите й. Вълнението ме завладя и мен.

Дарплей в 12 минути, невидими нишки между нас и едно остатъчно чувство на споделеност.

Дени, 20.12.17 г.