Posted on

Чуваемост и приемане за всеки

Моля, представете се с няколко думи:

Казвам се Ирена Хаджиева, от Велико Търново и съм фамилен и брачен психолог.

Обичам разговорите с хора, книгите, музиката. Вдъхновение намирам всеки ден в различни неща – може да е в казана дума, чута история, снимка, звук или движение.

Важно ми е общуването, отношенията и смисъла.

Откъде научихте за Дарплей? Какво Ви харесва в нея?

За Дарплей научих от Деница. Неуморна е в нейната мисия да разпространява идеята на Дарплей. Помислих си, че играта би била добър инструмент в практиката ми. И това беше правилно решение.

Какво мислите за общуването и споделянето между хората в наши дни? Има ли нужда от „механизъм“ за изслушване и защо?

Още от детските си години установих, че разговорите с хората ме зареждат. Постепенно осъзнах, че не всички хора с лекота общуват помежду си, затова се зарадвах, когато видях, че играта Дарплей е съсредоточила усилията си в тази сфера от човешкото съществуване.

Днес всички говорят, от всякъде ни атакуват реклами и послания – билбордове, телевизия и радио, заливат ни непрекъснато и понякога не остава време да се изслушваме. А всеки иска да бъде чут и приет. Идеята на Дарплей да дадеш толкова време на другия да изкаже мисълта си, колкото и на себе си е чудесна.

Къде и с кого сте играли или играете Дарплей? Вярвате ли, че тя може да подобри общуването в наши дни и къде бихте я ползвали?

Първо я играх със съпруга ми, имах нужда да се ориентирам по-добре в нея. Той е човекът, с когото мога да споделя всичко. Знаех, че дори началното объркване, което бих могла да имам (като при всяко ново нещо, което правя) на него няма да му изглежда странно.

Играла съм я с клиенти, особено с такива, които смятат, че имат комуникационни проблеми.

За така наречените „недоброволни клиенти“ (които са дошли, защото техен близък иска да бъдат „лекувани“, а не защото те самите смятат, че имат проблем) също съм я използвала като начало на разговор и намаляване на напрежението.

Ползвала съм я и при хора, които са в потиснато, мрачно настроение. Някои от тях имат нежелание да влизат в контакт, не искат да общуват с никого. Но някои от въпросите в играта успяват да докоснат нещо в душата им, да предизвикат ума им, да решат да отговорят.

Имате ли вдъхновяваща история с играта, която бихте искали да споделите?

При мен дойде възрастна жена, доведена от сина си. Съпругът й беше починал година по-рано. Тя приемаше множество лекарства по повод редицата заболявания, които имаше. Синът й беше силно притеснен за нея, защото тя не искала да говори и да се храни.

Беше трудно начало, отговаряше ми едносрично и не ме поглеждаше. Минаха десетина минути, в които се опитвах да вляза в контакт с нея и тогава ми хрумна да извадя Дарплей. Споделих й, че понякога не ми се общува с другите и я попитах дали и тя е имала такива моменти. Последва потвърдително кимане, затова я попитах дали и сега е един от тези моменти.

Ново кимане.

Казах й, че понякога обичам да разглеждам тези карти и да си измислям приказки по въпросите, които са написани на тях, а после да ги разказвам на децата си. Тази дума „деца“ беше първият повод за малко по-дълъг разговор между нас. Тя имаше внуци, които живеят на друг континент. Не ги беше виждала на живо, само по скайп. Когато са били малки, им е разказвала приказки по скайпа, но сега те са пораснали и нямат много време за бъбрене с баба.

Поканих я да изтегли въпрос от картите и тя не много ентусиазирано изтегли една. Случи се „За какво си струва да се бориш?“. Пясъчният часовник отброяваше времето, но тя не говореше. Предложих да започна аз и в рамките на оставащото време й разказах за моята борба. След това й казах, че сега е неин ред и обърнах отново пясъчния часовник. Така научих, че тя има мечта да остави на внуците си умението да правят най-вкусните гозби, които може да прави. Изпитва силен страх, че ще си отиде от този свят без да го е направила, поради голямото разстояние, на което те живеят. Един много важен детайл в нейната история беше, че има внучка и от сина си, която живее заедно с нея и тя вече е отлична майсторка на баници. Оказа се, че изпитва огромно чувство на вина, защото е научила само нея на готварското изкуство, а онези деца в чуждата страна никога няма да знаят какво означава българска вита баница.

Песъчинките в часовника бяха изтекли много преди да приключи този разказ. И двете бяхме спрели да го наблюдаваме. Когато спря да говори, тя въздъхна облекчено и каза, че досега не е споделяла с никого тези свои мисли. Не искала да обиди никого, а пък и „кой ли иска да слуша старите хора“. Беше стигнала до заключението, че сигурно ще се опита по скайп да ги учи да готвят по същия начин, по който им е разказвала приказки.

Безспорно има и други начини да се започне разговор между хората. Често нямаме нужда от пясъчни часовници, които да отмерват колко време говори единият и колко другият. Рядко се случва да ни е необходимо някой да ни задава тема за разговор (както го правят картите). Но когато имаш тези инструменти в ръцете си – защо да не ги използваш?