Нямаме търпение да ни разкажете повече за Вас и стихосбирката „Нека душата обича“. Какво ви вдъхновява?
Всичко, което е истинско – очуденият поглед на дете; вятърът – развигор, който влиза под дрешката на дърветата и прави чудеса от зелени облаци; капките дъжд в ранна пролет; усмивките на горската теменужка и кукуряк; незабравките в мочурливите витошки поляни; слънцето – пръснато над морето… не, не мога да спра… толкова много неща ме вълнуват! А слетите устни на двама млади, забравили, че са в метрото… И нежната прегръдка на дядото, който кротичко крепи своята баба… И още, и още. Чувствата и вълненията поддържат трепета в нас и ни носят ту радост, ту тъга , което всъщност е красотата на живота.
Спомняте ли си откога започнахте да пишете стихове?
Бях много млада. Хубавото на живота е, че той не те оставя много – много да се занимаваш с празни неща. Той ден и нощ, час подир час те задължава да правиш, да откриваш, да започваш, да завършваш, да губиш и да побеждаваш… Той е мощен двигател и постоянно те поставя в различни ситуации, среща те с различни хора, сваля те и те извисява.
Няма време за вайкане. Стиховете ме съпътстваха постоянно. Бях немърлива. Нищо не пазех, нищо не ценях. Пишех ги в различни служебни тефтери, в белите полета на прочетена книга, в надраскани с децата ми листи… навсякъде. Като че ли с / и чрез тях/ реагирах на всичко, което ме вълнува. Тази реакция оставаше там самотна и забравена.
Когато дъщеря ми става първолак, измислих й име – Румка Дебелунка и в къщи се забавлявахме с това забавно момиченце, което пееше:
„Аз съм Румка Дебелунка – палава хитрунка,
буквичките знае, с моливче чертае“.
По-късно във времето дъщеря ми често боледуваше и я изпращах в детския санаториум в град Хисар. За да не ми липсва, често й правех саморъчни книжки с изрязани и налепени картинки, в които й разказвах разни смешки в стихчета: Румка Дебелунка на пързалката, Румка Дебелунка – готвачка, Червените ботушки на Румка и т.н. По-късно те станаха и основа за първите детски книжки „Румка Дебелунка“, издадени през 1992-94 г.
Имате ли специално място или време за творчество?
Като първа реакция и първи импулс стихът мога да напиша навсякъде – в парка, в старата си къща в с. Дълбок дол до град Троян, в чужбина, в леглото си.
Всичко, което сега издавам, е писано преди години – отдушник на мъката, шарения на определена ситуация или пък – мое отношение към човешки или държавни недомислици.
Нямам нито определено време, нито поставена цел, нито договорено задание. Всичко е въпрос на вътрешна потребност да кажа нещо, да споделя със себе си в утрешния ден, да не забравя нещо и някаква хрумка. Често в тефтерите ми под възглавницата нанасям текстове без да паля дори нощната лампа, само и само да не забравя нещо, което мисля за важно /надали ?? / или интересно.
Как се чувствате, докато пишете?
Спокойна, потънала в оня мой прекрасен – тъжен или весел свят, в който няма нищо друго освен моите думи, тяхната загадъчна игра, постоянното търсене на някъде забравена, но точна думичка, която реално /поне така си мисля/ изразява моето вълнение.
Чувствам се нетленна и забравила драмите и несгодите на житието, като че ли съм в желан покой.
Във времето, когато имам възможност да се сгуша в моите мисли и стихове, реално преживявам скитането в планината, пътуванията, разговорите и споровете с близките, дилемите… Често усещам страданието на родината си и братята си по участ, защото където и да бъда на лъскави и интересни места, аз се чувствам чужда, защото съм отскубната от земята ни, от речта ни, от песните и танците ни, от водата ни, от миризмата на сминдуха и чубрицата върху талара. И там аз не съм аз!
Какво ви дава общуването с природата?
Възражда ме. Отнема тъгата ми. Доставя ми радост всеки полъх, всяка дребна душичка, която изпълнява своята важна мисия в Космоса. Гали ме всяка капка роса – толкова свежа и толкова мокра. Искам да тичам, да се катеря, да лягам на тревата, да заспивам така. О, колко много любими неща вече не мога да правя. Но… преживявам ги. И това ми стига.
Повече за книгата: http://darplay.com/produkt/neka-dushata-obicha/
